Исабель Альенде - Къщата на духовете

Клара усети, че земята се разтресе, и не можа да се задържи на крака. Падна на колене. Керемидите се откъснаха от покрива и се посипаха наоколо с оглушително гърмолене. Видя как кирпичената стена на къщата се разчупи на две, сякаш я бяха разсекли с брадва, земята се разтвори, както тя беше виждала в сънищата си, и пред нея зейна огромна пукнатина, в която се сринаха един след друг курниците, коритата за пране и част от обора. Водният резервоар се кандилна, сгромоляса се и изсипа хиляда литра вода върху оцелелите кокошки, които пърхаха отчаяно. В далечината вулканът бълваше огън и пушек като разгневен дракон. Кучетата се откъснаха от веригите и се разбягаха влудени, конете от несрутената част на обора издуваха ноздри, душеха въздуха, цвилеха от ужас и току се втурваха в необуздан бяг към открито поле, тополите се заклатиха като пияни, няколко се строполиха с оголени коренища и премазаха гнездата на врабците. А най-страшното беше оня рев, излязъл от вдън земя, онова изпъхтяване на великан, което отекна задълго и изпълни въздуха с ужас. Клара викаше Бланка и се опитваше да се добере до къщата, но предсмъртните хрипове на земята й попречиха. Видя как селяните наизлязоха уплашени от къщите си, призоваваха небето на помощ, прегръщаха се един друг, дърпаха децата, ритаха кучетата, блъскаха старците И се мъчеха да спасят жалките си партакеши сред грохота на тухли и керемиди, които изригваха от самите недра на земята като безкрайно гъргорене, сякаш бе настъпил свършекът на света.

В същия миг, когато Естебан Труеба се появи на прага, къщата се разцепи като яйчена черупка, срина се в облак прах и го смаза под планина отломки. Клара допълзя дотам, вика го, крещя, ала никой не й отвърна.

Първият трус трая почти минута и бе най-силният от всички зарегистрирани дотогава в тази страна на природни бедствия. Изтръшка на земята кажи-речи де що имаше, а каквото не успя, бе повалено от броеницата по-слаби трусове, която продължи да раздрусва света, докато съмна. В „Трите Марии“ изчакаха да изгрее слънцето, за да преброят умрелите и да изровят погребаните под развалините, които още стенеха. Сред тях беше и Естебан Труеба, всички знаеха къде е, ала никой не хранеше надежда, че ще го извадят жив. Четирима мъже под командването на Педро Втори се заловиха да разриват могилата от прахоляк, цигли и кирпич, която го покриваше. Клара бе изоставила ангелската си разсеяност и помагаше с мъжка сила да разчистват камъните.

— Трябва да го извадим! Жив е и ни чува! — твърдеше Клара и това ги насърчаваше да продължат.

С първите слънчеви лъчи довтасаха Бланка и Педро Трети, здрави и читави. Клара се нахвърли върху дъщеря си и й удари няколко плесници, но после я прегърна разплакана от облекчение, че я вижда невредима и че е до нея.

— Баща ти е там! — посочи Клара.

Двамата млади се хванаха заедно с другите и след час, когато слънцето вече бе изгряло над тоя тъжовен свят, извадиха господаря от гроба му. Счупените му кости не можеха да се преброят, но беше жив и с отворени очи.

— Трябва да го закараме в селото да го видят лекарите — каза Педро Втори.

Тъкмо се препираха как да го пренесат, без костите му да изскочат отвсякъде като от съдран чувал, когато дойде Педро Гарсия Стария, който благодарение на своята слепота и старост бе понесъл земетресението, без да изгуби ума и дума. Клекна до ранения и много внимателно запреглежда цялото му тяло, опипва го с ръцете си, гледа го с отколешните си пръсти, докато не остави неотчетена нито една пролука и не пропусна нито едно счупване.

— Ако го размърдате, ще умре — отсъди той.

Естебан Труеба беше в съзнание, та го чу съвсем ясно, спомни си за нашествието на мравките и реши, че старецът е единствената му надежда.

— Оставете го, той си знае работата — смотолеви раненият.

Педро Гарсия накара да изнесат едно одеяло, синът му и внукът му преместиха господаря върху него, вдигнаха го внимателно и го положиха на импровизирана маса, скована набързо и поставена насред мястото, което по-рано беше дворът, а сега представляваше просто малка полянка в тоя кошмар от парчетии, трупове на животни, плачове на деца, вой на кучета и молитви на жени. От развалините измъкнаха оцелял по чудо мях с вино, което Педро Гарсия разпредели на три части — с едната изми тялото на ранения, втората му даде да изпие, а третата изцока сам на бавни глътки и после започна да намества костите една по една, търпеливо и спокойно. Тук изтегляше, там нагласяше, слагаше всяка на мястото й, шинираше, като ги увиваше в ивици от чаршафи, за да ги обездвижи, баеше молитви за светци лечители, зовеше на помощ сполуката и Дева Мария и понасяше стоически виковете и ругатните на Естебан Труеба, които изобщо не действаха върху блажения му израз на слепец. Пипнешком той му възстанови тялото толкова изкусно, че лекарите, които го прегледаха по-късно, не можеха да повярват, че е възможно такова нещо.