Исабель Альенде - Къщата на духовете

Когато дойдоха да им прокарат телефон, къщата още далеч не беше станала обитаема. От четири години Естебан Труеба се бореше за телефон и дойдоха да го сложат точно когато нямаше и покрив, под който да го запази от дъжд, пек и студ. Апаратът не просъществува дълго, но все пак влезе в работа, за да се обадят на близнаците. Чуха им гласовете толкова отдалеч, сякаш идваха от друга галактика, всред оглушително мъркане и със съответните прекъсвания от страна на телефонистката на селото, която явно държеше да участва в разговора. По телефона научиха, че Бланка е болна и че монахините били вдигнали ръце от нея. Момичето непрекъснато кашляло, често вдигало температура и го тресяло. Ужасът от туберкулозата се беше загнездил във всеки дом — нямаше семейство, от което проклетата болест да не беше отнесла някого, та Клара реши да отиде да прибере дъщеря си. Същия ден, когато тя замина, Естебан Труеба счупи телефона. Апаратът се раззвъня, той му извика, че идва, да млъкне, но телефонът продължи да звъни и той в пристъп на ярост го заудря с бастуна и го направи на парчета, като между другото си изметна ключицата, която Педро Гарсия Стария бе наместил и закърпил с толкова усилия.

Клара за първи път пътуваше сама. Години наред бе минавала по същия маршрут, но винаги се беше разсейвала — все някой друг се нагърбваше с прозаичните подробности, докато тя мечтаеше, загледана през прозореца в пейзажа. Педро Втори Гарсия я закара до гарата и я настани на мястото й във влака. На сбогуване тя се наведе, целуна го леко по бузата и се усмихна. Той вдигна ръка към лицето си, за да запази от вятъра тази бегла целувка, но не се усмихна — беше му тъжно.

Водена по-скоро от интуиция, отколкото от житейски познания или от логика, Клара успя да се добере без премеждия до колежа на дъщеря си. Игуменката я прие в спартанския си кабинет с огромен кървящ Христос на стената и с неуместен букет червени рози на масата.

— Викахме лекар, госпожо Труеба — каза й тя. — Белите дробове на момичето не са засегнати, но все пак по-добре ще е да си го вземете, ще му се отрази добре да поживее на село. Ние не можем да поемем тази отговорност, разберете ме.

Монахинята дръпна едно звънче и влезе Бланка. Изглеждаше отслабнала и побледняла, под очите й имаше морави сенки, които биха стъписали всяка майка, ала Клара тутакси разбра, че болестта на дъщеря й не е телесна, а душевна. Безобразната сива униформа я вдетиняваше, но формите й на жена напираха по шевовете. Като видя майка си, Бланка се изненада. Помнеше я като облечен в бяло, разсеян и весел ангел, а сега само за няколко месеца се беше превърнала в дейна жена с мазолести ръце и с две дълбоки бръчки край ъгълчетата на устата.

Отидоха да навестят близнаците в колежа. Срещаха се за първи път след земетресението и за своя изненада двете научиха, че единственото място от територията на страната, останало незасегнато от бедствието, е бил старият колеж, където изобщо не усетили трусовете. После дочули, че имало десет хиляди убити, но не се разстроили особено, продължили да си пеят на английски и да играят крикет и се трогвали само от новините, които пристигали от Великобритания с три седмици закъснение. Изумени, двете видяха, че близнаците, тези момчета с испанска и с арабска кръв във вените, родени в най-затънтения край на Америка, сега говореха испански с оксфордски акцент и от всички човешки чувства бяха способни да изразяват единствено удивление, като вдигат лявата си вежда. Нямаха нищо общо с двете преливащи от енергия въшливи хлапета, които прекарваха лятото на село. „Дано само цялата тая англосаксонска невъзмутимост не ви направи идиоти“, подметна Клара на раздяла със синовете си.

След смъртта на Бавачката, която въпреки преклонната си възраст въртеше с успех голямата къща на ъгъла в отсъствието на господарите, прислужниците се разпуснаха. Оставени без надзор, те занемариха работата си и по цял ден мързелуваха и клюкарстваха, докато неполятите растения съхнеха, а паяците си се разхождаха по ъглите. Занемарата беше толкова очебийна, че Клара реши да уволни всички и да тури ключа на къщата. После двете с Бланка се заловиха за работа. Покриха мебелите с чаршафи и навсякъде насипаха нафталин. Отвориха една по една клетките с птиците и небето се изпълни с канарчета, кадънки и други пернати. Ослепени от свободата, те запърхаха, подхвръкнаха и накрая се разлетяха във всички посоки. Бланка забеляза, че в цялата тая шетня иззад пердетата не се появи нито един призрак, не дойде нито един просветлен свише розенкройцовец, предизвестен от шестото си чувство, нито един гладен поет, подгонен от нуждата. Майка й, изглежда, се беше превърнала в най-обикновена оеснафена госпожа.