Исабель Альенде - Къщата на духовете

Клара не следеше разговора. Вниманието й беше заето с друго — шеташе, слагаше и раздигаше масата, а освен туй наблюдаваше дъщеря си с крайчеца на окото, но като вдигна супника с недоизядената леща, дочу последните думи от опяването на мъжа си.

— Светът се променя, Естебан, и ти не можеш да го спреш. Ако не е Педро Трети, все ще се намери друг, който ще донесе новите идеи в „Трите Марии“.

Както жена му държеше с две ръце супника, Естебан Труеба стовари бастуна си върху него и го запрати надалеч. Лещата се разля по пода. Бланка се изправи ужасена. За първи път виждаше баща си да избухва яростно срещу Клара и помисли, че тя ще изпадне в лунатичен транс и ще полети през прозореца. Нищо подобно, Клара събра парчетата от счупения супник с обичайното си спокойствие и все едно, че до ушите й не достигаха моряшките псувни, които бълваше Естебан. Изчака го да престане да се пени, пожела му лека нощ с хладна целувка по бузата, хвана Бланка за ръката и я поведе навън.

Бланка не се разстрои от отсъствието на Педро Трети. Ходеше всеки ден на реката и чакаше. Знаеше, че вестта за завръщането й на село рано или късно ще стигне до момчето и че зовът на любовта ще го намери, където и да беше той. Така и стана. На петия ден видя да се задава някакъв дрипльо, накачулен с шаячна наметка, на главата си с широкопола шапка и повлякъл след себе си магаре, натоварено с кухненски съдове — калайдисани тенджери, бакърени чайници, емайлирани железни ведра, черпаци с всякакви размери — и всичките тия съдини така дрънчаха на тенеке, че предизвестяваха за пристигането му десет минути предварително. Не го позна. Имаше вид на грохнал опърпан старец, взе го за един от ония окаяни странници, които обикалят по селата със стоката си и чукат от врата на врата. Той застана насреща й, свали си шапката и тогава тя съзря красивите черни очи, грейнали между дългата чорлава коса и рошавата брада. Магарето понесе своето отегчение и дрънчащите си тенджери и се зае да пощипва тревата, докато Бланка и Педро Трети утоляваха глада и жаждата си, натрупани за толкова месеци мълчание и раздяла, търкаляха се по камъните и из храсталаците и стенеха премалели от нега. После притихнаха прегърнати сред камъшите по брега. Докато водните кончета жужаха, а жабите квакаха, тя му разказа, че си е слагала бананови кори и попивателна хартия в обувките, за да й се качва температурата, и че е гълтала стрит тебешир, докато я хванала истинска кашлица, за да убеди монахините, че липсата на апетит и бледността й са сигурни признаци, че е болна от туберкулоза.

— Исках да бъда с теб! — каза тя и го целуна по врата.

Педро Трети й говори за онова, което ставаше в страната и по света, за далечната война, в която половината човечество се изтърбушваше взаимно с картеч, агонизираше в концентрационни лагери и сееше вдовици и сираци. Говори й за работниците в Европа и в Северна Америка, как там зачитали правата им, защото борбата на синдикалистите и на социалистите, в която през предишните десетилетия бяха дадени толкова жертви, довела до приемането на по-справедливи закони и се създали свестни републики, чиито управници не ограбвали млякото на прах, изпратено за пострадалите.

— Ние, селяните, винаги проумяваме последни нещата и все не знаем какво става другаде. Баща ти тука го мразят. Но толкова се страхуват от него, че са неспособни да се организират, за да излязат на глава с него. Разбираш ли, Бланка?

Тя разбираше, но в този миг единствено й се искаше да вдъхва мириса му на прясно зърно, да му ближе ушите, да заравя пръсти в гъстата му брада, да чува влюбените му стонове. Освен всичко я беше страх за него. Знаеше, че не само баща й, а и всеки друг земевладелец в областта на драго сърце би му теглил куршума. Бланка припомни на Педро Трети историята с онзи социалистически деец, дето преди години обикалял същия този край на колело, разнасял брошури по чифлиците и организирал селяните за борба, докато най-сетне братята Санчес го заловили, убили го с тояги и го обесили на телеграфен стълб на един кръстопът, та да могат всички да го видят. Така се люлял той под открито небе цяло денонощие, докато дошли конните полицаи и го свалили. За да потулят работата, набедили индианците от резервата, макар всички да знаели, че те са хора мирни и тихи и че и кокошка ги е страх да убият, камо ли човек. Ала братята Санчес го изровили от гробището и отново изложили трупа на показ, а това вече било прекалено, за да се припише на индианците. Но дори и тогава правосъдието не посмяло да се намеси и смъртта на социалиста бързо била потулена и забравена.