Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Винаги си е било така, сине. Няма как да промениш божия закон — отвръщаше баща му.

— Може да се промени, тате, може. Има хора, които са го променили и го променят, но до нас така и не стигат новините за тях. Големи неща стават по света — казваше Педро Трети и му преповтаряше на един дъх речта на учителя комунист или словото на отец Хосе Дулсе Мария.

Педро Втори не отговаряше и веднага се захващаше все така усърдно за работа. Е, затваряше си очите, когато синът му, използвайки понижената от болестта бдителност на господаря, пробиваше обръча на цензурата и внасяше в „Трите Марии“ забранените брошури на синдикалистите, политическите вестници на учителя и странните тълкувания на Библията, които правеше испанският свещеник.

По нареждане на Естебан Труеба управителят започна да престроява господарската къща, като следваше първоначалния й план. Нищо не промениха — нито заместиха кирпичите от слама и печена глина с тухли, нито разшириха прекалено тесните прозорци. Внесоха се само две подобрения — прокараха топла вода в баните и на мястото на старата кухненска печка с дърва сложиха нафтова. Ала с нея не можа да свикне нито една готвачка и тя свърши дните си в заточение на двора, където кокошките я използваха най-безогледно за свои цели. Докато се строеше къщата, стегнаха набързо дъсчена хижа с ламаринен покрив, в нея настаниха Естебан в леглото му на инвалид и оттам той следеше през един прозорец как върви строежът, даваше с викове наставленията си и се пръскаше от яд, че е принуден да лежи неподвижно.

През тези месеци Клара много се промени. Заедно с Педро Втори Гарсия трябваше да се нагърби със задачата да спаси каквото можеше да бъде спасено. За първи път в живота си се занимаваше с материални неща, и то без ничия помощ — вече не можеше да разчита на мъжа си, на Ферула или на Бавачката. Най-сетне се пробуди от едно дълго детство, в което винаги беше закриляна, обградена с грижи и удобства и лишена от задължения. Естебан Труеба си беше втълпил, че само от нейните гозби не му ставало тежко на стомаха, и тя кажи-речи по цял ден шеташе в кухнята, скубеше кокошки, за да върти супички като за болник, и месеше хляб. Трябваше да върши работа и на болногледачка — миеше го с гъба, сменяше му превръзките, махаше му цукалото. С всеки изминал ден той ставаше все по-сприхав и деспотичен, викаше я за щяло и нещяло — подложи ми възглавница ей тука, не, по-нагоре, донеси ми вино, не, казах ти, че искам бяло, отвори прозореца, затвори го, ей тука ме боли, гладен съм, горещо ми е, почеши ме по гърба, по-надолу. Клара стигна до там, че започна да се страхува от него далеч повече, отколкото по времето, когато той, здрав и силен мъж, се вмъкваше в спокойствието на живота й с мириса си на зажаднял мъжкар, с гласището си на фъртуна, с борбата си докрай, с високомерието си на важен господин, и кога налагаше волята си, кога разбиваше прищевките си о поддържаното от нея крехко равновесие между духовете от Отвъдното и нуждаещите се души от Отсамното. Стана й отвратителен. Едва-що му се сраснаха костите и можеше да се движи по-малко, Естебан Труеба отново бе обладан от бурно желание да я прегръща и всеки път, когато минаваше покрай него, той посягаше към нея, обърквайки я в изкривеното си съзнание на болен с яките селянки, които в младите му години го обслужваха в кухнята и в леглото. Клара чувстваше, че вече не я влече към предишните лудории. Преживените нещастия и възрастта бяха уталожили повика на плътта и тъй като не обичаше мъжа си, започна да гледа на половите изяви като на малко дебелашко забавление, от което после я боляха ставите, пък и стаята се разхвърляше. За няколко часа земетресението я накара да слезе на земята и да се срещне очи с очи с терзанието, смъртта и пошлото всекидневие и да опознае насъщните човешки нужди, от които по-рано си нямаше и представа. За нищо не можаха да й послужат трикраката маса или способността да отгатва бъдещето по чаените листа, когато й се наложи да предпази селяните от епидемиите и смута, земята — от сушата и от напастта на охлювите, кравите — от шапа, кокошките — от пипката, дрехите — от молците, децата си — от занемарата, съпруга си — от смъртта и от собствената му необуздана проклетия. Клара беше изморена до немай-къде. Чувстваше се самотна и объркана и когато трябваше да взема решения, можеше да се обърне за помощ единствено към Педро Втори Гарсия. Този предан, честен и мълчалив мъж беше винаги край нея, тя знаеше, че ако го повика, веднага ще се отзове, че й е донякъде опора в живота, разлюлял се като кораб при буря. Като свършеха работата за деня, Клара често го търсеше да го почерпи с чаша чай. Двамата сядаха на плетени столове под едни навес, за да изчакат да се стъмни и нощта да облекчи натрупаното през деня напрежение. Гледаха как се свечерява бавно и как първите звезди заблестяват на небосвода, чуваха как жабите квакат и мълчаха. Имаха да говорят за много неща, да решават много проблеми, да се договарят по много въпроси, но и двамата разбираха, че този половин час в мълчание е заслужената им награда, сърбаха чая си на бавни глътки, за да им държи влага по-дълго, и всеки мислеше за живота на другия. Познаваха се от повече от петнайсет години, общуваха всяко лято, но едно на друго я бяха разменили няколко изречения, я не. Той гледаше на господарката като на сияйно лятно видение, като на жена от друга порода, различна от останалите жени, които бе срещал в живота си. Дори когато я виждаше с ръце, заровени до лакти в тестото, или с престилка, окървавена от кокошката за обеда, тя му се струваше мираж в яркия дневен светлик. Единствено надвечер, в покоя на тези мигове, които двамата споделяха с чаша чай в ръка, можеше да я съзре в човешкото й измерение. Тайно в себе си й се беше заклел във вярност и като същински юноша понякога бленуваше да даде живота си за нея. Тачеше я толкова много, колкото мразеше Естебан Труеба.