Исабель Альенде - Къщата на духовете

Педро Трети я чакаше на същото място, където се бяха срещнали предното лято и където много години по-рано Естебан Труеба бе отнел скромната девственост на Панча Гарсия. Като съгледа момчето, Бланка се изчерви като рак. През месеците раздяла той се закали в трудния занаят на възмъжаването, докато тя стоя затворена между стените на дома си и на училището на монахините, предпазена от досега на живота, и подхранва романтичните си блянове с куки за плетене и шотландска вълна. Ала образът от мечтите й не се покриваше с този висок младеж, който пристъпваше към нея и мълвеше името й. Педро Трети протегна ръка и я докосна по врата зад ухото. Бланка усети как нещо топло се разлива по костите й и размеква краката й, затвори очи и се отпусна. Той я привлече нежно, обгърна я цяла с ръцете си, тя зарови нос в гърдите на този непознат мъж, толкова различен от кльощавото момченце, с което се галеше до изтощение преди няколко месеца. Вдъхна новата му миризма, отърка се о грапавата му кожа, опипа това сухо, стегнато и силно тяло и почувствува величествен и пълен покой, съвсем различен от вълнението, което бе обхванало него. Потърсиха се с езици, както правеха по-рано, но сега това приличаше на новоизмислена ласка, коленичиха, слети в жадна до полуда целувка, и после се претърколиха в мекото легло от влажна земя. Откриваха се за първи път и нямаха какво да си кажат. Луната премина през целия небосклон, но те не я видяха, защото бяха заети — опознаваха най-дълбоката си интимност, сливаха се ненаситно, преминаваха от собствената си кожа в кожата на другия.

От тази нощ нататък Бланка и Педро Трети се срещаха винаги на същото място в същия час. През деня тя бродираше, четеше и цапотеше безвкусни рисунки с водни бои, седнала край къщата пред блажения поглед на Бавачката, която най-сетне можеше да спи спокойно. Клара, напротив, долавяше, че става нещо странно, защото съзираше нов цвят в излъчването на дъщеря си и смяташе, че отгатва причината. Педро Трети си вършеше работата на полето и не престана да ходи в селото, за да се вижда с приятелите си. Връщаше се късно вечер капнал от умора, но мисълта, че ще се срещне с Бланка, му възвръщаше силите. Ненапразнобеше петнайсетгодишен. Така изкараха цялото лято и много години по-късно двамата щяха да си спомнят за тези бурни нощи като за най-хубавия период от живота си.

Междувременно Хайме и Николас използваха ваканцията, за да вършат всичко онова, което им беше забранено в английския интернат — крещяха до прегракване, биеха се за щяло и нещяло, бяха се превърнали в двама мръсни и парцаливи сополанковци с корясали колене и въшлясали глави и се засищаха с хладни, току-що откъснати плодове, със слънце и със свобода. Излизаха призори и се прибираха чак по тъмно, след като по цял ден замеряха зайци с камъни, препускаха до изнемога или гледаха скришом жените, които перяха на реката.

Така изминаха три години, докато земетресението промени нещата. В края на тази ваканция близнаците се прибраха в столицата преди останалата част от семейството. С тях заминаха Бавачката, градската прислуга и повечето багаж. Момчетата отиваха направо в колежа, а Бавачката и другите прислужници трябваше да сложат в ред голямата къща на ъгъла за пристигането на господарите.

Бланка остана с родителите си на село още няколко дена. Точно тогава Клара взе да сънува кошмари, пак започна да върви като сомнамбул по коридорите и да се буди с викове. Денем ходеше като завеяна и виждаше поличби в поведението на животните — кокошките не били снасяли всеки ден, кравите били наплашени, кучетата виели на умряло, плъховете, паяците и червеите излизали от скривалищата си, птиците били напуснали гнездата си и отлитали на ята, докато пиленцата им пищели от глад по дърветата. Очите й бяха все в тънкия стълб бял дим над вулкана, мъчеше се да прави изводи от промените в цвета на небето. Бланка я подхвана с успокоителни чайове и хладки бани, а Естебан прибягна до старата кутийка хомеопатични хапчета, дано уталожат възбудата й, но кошмарите продължиха.

— Ще се разтрепери земята! — казваше Клара, все по-бледа и нервна.

— Винаги трепери, Клара, за бога! — отвръщаше Естебан.

— Този път ще е различно. Ще има десет хиляди убити.

— Толкова хора няма в цялата страна — закачаше я той.

Бедствието започна в четири часа през нощта. Клара се събуди малко по-рано от апокалиптичен кошмар, в който имаше разкъсани коне, отнесени от морето крави, изпълзяващи изпод камъните хора и зейнали в земята пропасти, в които се сриваха цели къщи. Мъртвешки бледа от ужас, тя стана и изтича до стаята на Бланка. Ала Бланка, както всяка нощ, бе заключила вратата си и се бе измъкнала през прозореца към реката. През тези последни дни преди тя да се върне в града лятната страст на двамата млади бе добила драматичен характер, защото пред мисълта за скорошната нова раздяла те използваха всички възможни моменти, за да се любят до изнемога. Нощите прекарваха на реката, не сещаха студ или умора и се обичаха със силата на отчаянието и едва когато съглеждаха първите лъчи на зората, Бланка се прибираше вкъщи и влизаше през прозореца в стаята си, където стигаше точно навреме, за да чуе как пропяват петлите. Клара дотича до стаята на дъщеря си, понечи да отвори вратата, но тя беше заключена. Почука и като не получи отговор, изтича навън, заобиколи къщата и тогава видя широко отворения прозорец и отъпканите хортензии, посадени от Ферула. Тутакси разбра причината за цвета на сиянието около Бланка, за торбичките под очите й, за отпуснатостта и мълчаливостта й, за сутрешната й сънливост и за следобедните й рисунки с водни бои. Точно в този миг започна земетресението.