Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Ферула е умряла — обяви тя.

Естебан Труеба изпусна на покривката приборите за разрязване на печеното и изтича от трапезарията. Завика сестра си, не престана да я вика чак докато излезе на улицата, но не откри и следа от нея. В това време Клара накара един прислужник да донесе палтата и когато съпругът й се върна, тя вече обличаше своето и държеше ключовете от автомобила.

— Отиваме при отец Антонио — каза му тя.

През целия път не пророниха нито дума. Естебан караше със свито сърце и търсеше старата църква на отец Антонио из тия бедняшки квартали, където кракът му не бе стъпвал от много години. Свещеникът шиеше копче на протритото си расо, когато те нахълтаха с вестта, че Ферула е умряла.

— Не може да бъде! — възкликна той. — Видях се с нея преди два дена и беше добре и телом, и духом.

— Заведете ни у дома й, отче, моля ви — рече Клара. — Знам защо ви го казвам. Тя е мъртва.

Отец Антонио отстъпи пред настойчивостта на Клара и склони да ги придружи. Поведе Естебан по някакви криви улички, по които едва намериха жилището на Ферула. През тези години самота тя бе живяла в един от ония бедняшки домове, където на младини ходеше да чете молитви пряко волята на обитателите. Наложи се да оставят колата на няколко пресечки оттам, защото улиците все повече се стесняваха. Най-сетне проумяха, че са ги правили не за коли, а за да се минава пеш, най-много на колело. Продължиха пешком, като гледаха да не стъпват в локвите мръсна вода от прелелите канавки и заобикаляха натрупаната на купчини смет, в която като безмълвни сенки ровеха котки. Бедняшката махала представляваше дълъг пасаж с редици порутени къщи от двете му страни — еднотипни, малки и сиромашки циментови постройки с по два прозореца и една врата, боядисани в сиво-кафеникаво, проядени от влагата, с опънати през пасажа телове, на които денем се простираше пране, но в този вечерен час бяха празни и едва забележимо се полюляваха. По средата на уличката имаше една-единствена каменна чешма, от която черпеха вода всички живеещи там семейства. Прохода между къщите осветяваха два самотни фенера. Отец Антонио се обърна към една старица, която стоеше до чешмата и чакаше жалката струйка вода от отворения кран да напълни ведрото и.

— Виждали ли сте госпожица Ферула? — попита я той.

— Трябва да си е вкъщи, отче. Не съм я виждала през последните дни — отвърна старицата.

Отец Антонио посочи някаква къща, и тя унила, мръсна и с олющена мазилка като другите, но все пак единствената, на която от двете страни на вратата висеше по една тенекия с дребни храстчета мушкато — цветето на сиромаха. Свещеникът почука на вратата.

— Влизайте направо! — подвикна старицата откъм чешмата. — Женицата никога не заключва. Там няма нищо за крадене!

Естебан Труеба отвори и повика сестра си, ала не посмя да влезе. Първа прекрачи прага Клара. Вътре беше тъмно и ги пресрещна познатата до болка миризма на лавандула и на лимон. Отец Антонио запали кибритена клечка. Слабият пламък отвори кръг от светлина в полумрака, но преди да успеят да се придвижат навътре или да разберат какво ги заобикаля, клечката угасна.

— Почакайте тук — каза свещеникът. — Аз познавам къщата.

Пристъпи пипнешком напред и след малко запали една свещ. Фигурата му се очерта комично — уродливо, съзряха лицето му, изкривено от зрака на пламъка, който потрепваше на височина по средата между тавана и пода и го осветяваше изотдолу, докато исполинската му сянка танцуваше нескопосно по стените. Клара описа обстойно тази сцена в дневника си, обрисува подробно двете тъмни стаи, чиито стени бяха станали на петна от влагата, малката мръсна баня без течаща вода, кухнята, където имаше само огризки от отдавнашен хляб и буркан с малко чай. Останалата част от жилището на Ферула се стори на Клара сходно с кошмара, започнал, когато зълва й се появи в столовата на голямата къща на ъгъла да се сбогува. Сякаш се намираше в задната стаичка на вехтошарски дюкян или пред реквизита на долнопробна театрална трупа на турне. На заковани по стените пирони висяха старомодни костюми, проскубани пухени шалове, мършави парчета кожи, огърлици от фалшиви скъпоценни камъни, шапки, излезли от мода преди половин век, избелели фусти с протрити дантели, пищни някога рокли с вече изчезнал блясък, неуместни адмиралски кители и епископски епитрахили. Всичко това съжителстваше в гротескно братство, в което гнездеше дълголетен прах. По пода се въргаляха атлазени обувки, чанти за начинаещи актриси от миманса, обшити с мъниста, колани, тиранти и дори една нова-новеничка шпага на кадет. Видя унили перуки, шишенца с мазила и червила, празни бурканчета и какви ли не още безобразно пръснати навсякъде невъзможни неща.