Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Седни да ти обясня какво е това — каза Клара.

— Не се притеснявай, мамо, вече почти от година ми идва всеки месец — засмя се Бланка.

С развитието на девойката връзката между двете не претърпя съществени промени, защото се основаваше върху здравите принципи на пълното взаимно приемане и на способността да се надсмиват заедно над почти всички неща в живота.

Тая година лятото извести отрано за пристигането си със суха и знойна жега, която покри града с мараня от безсъние, и затова решиха да тръгнат за „Трите Марии“ няколко седмици по-рано от обикновено. Както всяка година, Бланка зачака нетърпеливо момента, в който щеше да види Педро Трети, и както всяка година, щом слезе от колата, веднага го потърси с поглед на обичайното му място. Различи сянката му, скрита на прага на вратата, скочи от колата и се втурна насреща му с горестта на многомесечната мечта за него, но се стъписа, като видя, че момчето се обърна кръгом и побягна от нея.

Цял следобед Бланка обикаля местата, където се събираха, разпитва за него, вика го на висок глас, потърси го в дома на Педро Гарсия Стария и най-сетне, като се стъмни, си легна сломена, без да вечеря. В огромното си бронзово легло, засегната и недоумяваща, тя зарови глава във възглавницата и заплака безутешно. Бавачката й занесе чаша мляко с мед и тутакси отгатна причината за терзанието й.

— Нека! — каза тя с разкривена усмивка. — На тия години вече не ти приляга да играеш с тоя пършив сополанко.

Половин час по-късно майка й влезе да я целуне и я завари да доизплаква последните спазми на своя мелодраматичен плач. За момент Клара престана да бъде разсеян ангел и влезе в положението на обикновените смъртни, когато на четиринайсет години преживяват първата си любовна мъка. Реши да я подпита, но Бланка беше много горда или вече бе прекалено жена и не й даде обяснения, така че Клара просто поседя в нейното легло и я гали, докато тя се успокои.

Тая нощ Бланка спа зле и се събуди призори, заобиколена от сенките в просторната стая. Вдигна очи към украсения с фигурки таван и стоя така, докато чу как петелът пропя. Тогава стана, дръпна пердетата и пусна в стаята меката утринна виделина и първите шумове на външния свят. Пристъпи до огледалото на дрешника и се заоглежда дълго и обстойно. Свали си ризата, за първи път се зае да проучва тялото си до най-малките подробности и разбра, че приятелят й е избягал от нея не за друго, а поради всичките настъпили промени, които видя в огледалото. Усмихна се с нова и деликатна усмивка на жена. Облече си старите дрехи от предишното лято, които почти не й ставаха, загърна се с одеяло и излезе на пръсти, за да не събуди семейството. Навън полето се отърсваше от нощната дрямка и първите слънчеви лъчи разсичаха като саблени удари планинските върхове, стопляха земята, изпаряваха росата и я правеха на ситна бяла пяна, която изтриваше очертанията на нещата и превръщаше пейзажа във вълшебно видение. Бланка се упъти към реката. Всичко беше още в покой, краката й стъпваха върху нападалата шума и сухите клончета и от тях се разнасяше лек пукот — единственият звук, който се чуваше в заспалия простор наоколо. Обзе я чувството, че неочертаните пътечки, златистите жита и далечните виолетови хребети, губещи се в бистрото утринно небе, са отдавнашен спомен в паметта й, нещо, което е виждала преди точно такова, каквото бе сега пред очите й, и че вече е преживявала някога този миг. Лекият нощен дъждец бе напоил земята и дърветата и тя усети, че дрехите й са малко влажни, а обувките й — студени. Вдъхна аромата на мократа земя, на гнилите листа, на хумуса — мирис, който пробуждаше непозната наслада в сетивата й. Бланка стигна до реката и видя приятеля си от детинство седнал на същото място, където се бяха срещали толкова пъти. Тази година Педро Трети не беше пораснал като нея, а си беше все същото слабо, кореместо и смугло дете с мъдър старчески израз в черните очи. Като я видя, той се изправи и тя пресметна, че е с половин глава по-висока от него. Спогледаха се смутено и за първи път почувстваха, че са си почти чужди. Известно време, което изглеждаше безкрайно, двамата стояха неподвижно — свикваха с промените и с новите разстояния. Но не щеш ли, изчурулика едно врабче и всичко си стана отново както предното лято. Те пак станаха две деца, които тичат, прегръщат се и се смеят, падат и се търкалят по земята, удрят се о камъните и неуморно шепнат имената си, щастливи, че отново са заедно. Най-сетне се успокоиха. Косата й беше цялата в сухи листа и той й ги махна едно по едно. — Ела, искам да ти покажа нещо — каза Педро Трети.