Исабель Альенде - Къщата на духовете

Истина беше — Педро Трети Гарсия говореше за справедливост в „Трите Марии“. Той единствен имаше дързостта да предизвиква господаря, въпреки че баща му, Педро Втори Гарсия, го налагаше здравата всеки път, когато го спипаше. Още от най-млади години момчето прескачаше без разрешение до селото да си набавя книги на заем, да чете вестниците и да разговаря с учителя в училището, запален комунист, когото след години щяха да застрелят с един куршум между очите. Вечер пък често се измъкваше до кръчмата в Сан Лукас, където се събираше със синдикалисти, чиято мания беше да оправят света, както си пият бирата, или с огромното мъжище и прекрасен човек отец Хосе Дулсе Мария — испански свещеник с глава, пълна с революционни идеи, заради които бе изпратен от йезуитския орден в тоя затънтен край на света, но и това не го отказа да превръща библейските притчи в социалистически памфлети. В деня, когато разкри, че синът на неговия управител разпространява подривна литература сред селяните му, Естебан Труеба го извика в кабинета си и пред очите на баща му го нашиба здравата с камшика си от змийска кожа.

— Това да ти е за обеца на ухото, сополанко неден! — каза му той, без да повишава тон, но сякаш щеше да го изгори с поглед. — Ако те хвана втори път да додяваш на хората ми, ще те тикна в затвора. В моя имот размирници не ща, тук заповядвам аз и е мое право да държа наоколо си само такива хора, които ми харесват. Ти не ми харесваш, така че мисли му! Търпя те само заради баща ти, защото ми служи вярно от дълги години, но си опичай ума, защото може да свършиш много зле. Махай се!

Педро Трети Гарсия приличаше на баща си — беше мургав, с изрязани, сякаш издялани от камък черти на лицето, с големи тъжни очи и права черна коса, подстригана като четка. Обичаше само двама души — баща си и дъщерята на господаря. Нея обикна от деня, когато двамата заспаха голи под масата в трапезарията в най-ранното си детство. А и Бланка бе постигната от същата фатална участ. Всеки път, когато отиваше да прекара ваканцията на село и пристигаше в „Трите Марии“ сред облак прах, вдигнат от колите, натоварени с натрупаните една връз друга багажерии, усещаше как от нетърпение и вълнение сърцето й бие като африкански тамтам. Тя първа скачаше от колата, първа се затичваше към къщата и винаги заварваше Педро Трети Гарсия на същото място, където се видяха за първи път — стоеше прав на прага, затулен в сянката на вратата, плах и навъсен, бос, с протритите си панталони, взрян със старческите си очи в пътя, за да я види, че пристига. Двамата се затичваха, прегръщаха се, целуваха се, смееха се, цапардосваха се гальовно, търкаляха се по земята, дърпаха си косите и крещяха от радост.

— Стани, момиче! Остави го тоя дрипльо! — пропищяваше Бавачката и се мъчеше да ги раздели.

— Остави ги, Бавачке, деца са и се обичат — обаждаше се Клара, която знаеше повече от нея.

Децата хукваха да избягат от възрастните и си търсеха скришно място, та да си разкажат всичко, което бяха натрупали в себе си през месеците раздяла. Педро й връчваше засрамено няколко животинчета, които беше издялал за нея от парчета дърво, Бланка пък му даваше подаръците, които беше скътала за него — джобно ножче, което се отваряше като цвете, малък магнит, който по магически начин привличаше мръсните гвоздеи от земята. Онова лято, когато донесе част от съдържанието на сандъка с вълшебните книги на вуйчо Маркос, тя беше към десетгодишна, а Педро Трети едва сричаше, но любопитството и силното желание постигнаха онова, което не бе успял да наложи боят с показалката, прилаган от учителката. Цяло лято четоха изтегнати сред тръстиките край реката, сред боровете в гората, сред житните класове в нивите, обсъждаха храбростта и благородството на Сандокан и Робин Худ, лошия късмет на Черния пират, правдивите и поучителни истории от поредицата „Златни зърна за младежта“, установяваха как в речника на Кралската академия по въпросите на испанския език преиначават истинските значения на забранените думи, разглеждаха сърдечно-съдовата система на човека, дадена на цветни илюстрации, на които се мъдреше мъж без кожа, личаха си всичките му вени и сърцето, но беше с гащи. За две-три седмици момчето се научи да чете и зачете жадно. Двамата навлязоха в широкия и дълбок свят на невъзможните истории, на домашните духове, на феите, на корабокрушенците, които се изяждат едни други, след като са теглили жребий кой ще е поредният, на тигрите, които от любов се оставят да ги дресират, на изумителните открития и изобретения, на географските и зоологическите забележителности, на страните в Ориента, където има затворени в бутилки джинове, дракони в пещерите и принцеси — пленнички в кулите. Често ходеха да навестяват Педро Гарсия Стария, на когото времето бе изхабило сетивата. Постепенно той ослепя, ципица небе покриваше зениците му, „това са облаците, които влизат през погледа ми“, казваше той. Радваше се много на посещенията на Бланка и Педро Трети, който между другото му беше внук, но това вече му бе щукнало из ума. Слушаше приказките, които те подбираха за него от вълшебните книги. Налагаше се да му викат на ухото, за да му ги предават, защото той казваше още, че вятърът му влизал през ушите и затова бил глух. В замяна ги учеше как да не им става нищо от ухапванията на зловредни твари и им доказваше колко ефикасна е противоотровата му, като си слагаше на ръката жив скорпион. Освен другото ги учеше как да търсят вода. Трябва да се държи с две ръце суха пръчка, да се върви и с пръчката да се почуква по земята, мълчаливо, с мисъл за вода и за жаждата, която изпитва пръчката, докато изведнъж, като усети влагата, пръчката притрепери. Там трябва да се копае, казваше им старецът, но поясняваше, че за да разполага кладенците в чертите на „Трите Марии“, той не е използвал тази система, защото на него пръчка не му трябвало. Костите му били толкова жадни, че само като минел над подпочвена вода, дори да била на голяма дълбочина, я усещал със скелета си. Показваше им полските треви и ги караше да ги миришат, да ги дъвчат, да ги галят, за да опознаят естественото им ухание, вкуса и строежа им и по такъв начин да знаят коя билка какви лечебни свойства има — тази избистря ума, онази гони дяволските козни, тая пък придава блясък на очите, другата се взема, ако ти се отпусне коремът, а ей тази действа укрепващо на кръвта. В тази област беше толкова сведущ, че сам лекарят от болницата на монахините идваше да се съветва с него. Но въпреки цялата си вещина старецът така и не успя да намери лек за спазматичната треска на дъщеря си Панча, която я изпрати на онзи свят. Даде й да яде кравешки тор, не помогна, опита с конски — същата работа, уви я в черги и я накара да се поти, за да й мине болестта, докато тя стана само кожа и кости, разтрива цялото й тяло с ракия и барут, но не би — Панча беше вече пътник. Подгони я безкрайна диария, която й изсмука плътта и от която я замъчи неутолима жажда. Педро Гарсия се предаде и поиска разрешение от господаря да я закара в селото с една талига. Двете деца го придружиха. Лекарят от болницата на монахините прегледа обстойно Панча и каза на стареца, че й е спукана работата, че ако му я е бил довел по-рано и не е бил предизвикал това потене, той щял да може да направи нещо за нея, но че тялото й вече не можело да задържа никаква течност и било като растение с изсъхнали корени. Педро Гарсия се обиди и продължи да не признава провала си дори когато се върна с двете уплашени деца и с трупа на дъщеря си, увит в черга. Докато го сваляше в двора на „Трите Марии“, не преставаше да мърмори против невежеството на доктора. Погребаха я на лично място в малкото гробище до изоставената църква в подножието на вулкана, защото тя едно време бе в известен смисъл жена на господаря, беше му родила единствения син, който носеше неговото име, макар че никога не наследи презимето му. От него Труеба имаше внук — странния Естебан Гарсия, комуто бе писано да изиграе ужасна роля в историята на рода.