Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Проклинам те, Естебан! — изкрещя му Ферула. — Цял живот ще си самотен, ще ти се свие душата, ще ти се смали тялото и ще умреш като куче!

И излезе завинаги от голямата къща на ъгъла, по нощница и без никакъв багаж.

На другия ден Естебан Труеба отиде да се срещне с отец Антонио и му разказа какво се е случило, но без да се впуска в подробности. Свещеникът го изслуша кротко, с безучастния поглед на човек, който вече е чувал този разказ.

— Какво искаш от мене, сине? — попита той, когато Естебан млъкна.

— Да предавате на сестра ми всеки месец един плик, който аз ще ви оставям. Не искам тя да изпитва парични затруднения. И да знаете, че го правя не от обич, а защото съм поел обещание и ще си удържа на думата.

Когато получи първия плик, отец Антонио въздъхна и понечи да вдигне ръка за благословия, но Естебан вече се беше обърнал кръгом и излизаше. Той не даде никакво обяснение на Клара за случилото се между него и сестра му. Каза й, че я е изгонил от къщи, че на нея забранява дори да я споменава в негово присъствие, и я посъветва, ако има поне малко чувство за приличие, да не я споменава и зад гърба му. Накара да изнесат от къщата дрехите й и всички вещи, които можеха да напомнят за нея, и я прогони от мислите си, все едно, че беше умряла.

Клара разбра, че е безполезно да му задава въпроси. Отиде в стаичката с шевната машина и взе своето махало, с чиято помощ се свързваше с духовете и което използуваше като средство за съсредоточаване. Разгъна на пода една карта на града, задържа махалото на половин метър височина от картата и зачака колебанията му да й дадат указание за местонахождението на зълва й. Но след като опитва цял следобед, разбра, че системата не ще даде резултат, щом Ферула няма постоянен адрес. Като проумя, че махалото не може да й помогне да я открие, тя излезе да обикаля града с кола, оставяйки се да я води инстинктът й, но и от това нищо не излезе. Прибягна до трикраката маса, но не се появи никой пътеводен дух, който да я заведе при Ферула през лабиринта от улици в града. Призова я с мисълта си, но тя не откликна, специалните гледачески карти също не я просветлиха. Тогава реши да приложи традиционните методи и започна да я търси чрез приятелките си, разпита продавачите, които се отбиваха по къщите, всички, с които тя бе имала някакъв допир, ала никой не я беше виждал повече. Проучванията й най-сетне я отведоха при отец Антонио.

— Не я търсете повече, госпожо — каза свещеникът. — Тя не иска да ви вижда.

Клара разбра, че това е причината, поради която не бе проработила нито една от безпогрешните й системи за отгатване.

— Сестрите Мора имаха право — каза си тя. — Не може да бъде намерен човек, който не иска да го намерят.

За Естебан Труеба настъпи период на голям подем. Финансовите и търговските му операции вървяха по вода, сякаш бяха докоснати с магическа пръчка. Чувстваше се доволен от живота. Някога си бе поставил за цел да се замогне — сега беше богат. Получи концесии за нови мини, изнасяше плодове за чужбина, основа строително предприятие, а „Трите Марии“, разраснал се надлъж и нашир, бе станал най-добрият чифлик в областта. Икономическата криза, която съсипа цялата страна, не го засегна. В северните провинции банкрутът на селитрените компании бе осъдил на сиромашия хиляди работници. Гладните тълпи безработни, които се влачеха по пътищата заедно с жените, децата и старците си и търсеха поминък, най-накрая се приближиха до столицата и лека-полека образуваха пръстен от нищета около града. Настаняваха се където и както им падне, заживяваха между дъски и парчета картон, сред боклуците и пущинаците. Бродеха по улиците и молеха да ги главят за каквото и да е, ала нямаше работа за всички и постепенно загрубелите труженици, измършавели от глад, смалени от студа, дрипави, отчаяни, престанаха да молят за работа и започнаха да молят просто за милостиня. Градът се напълни с просяци. А после — с крадци. От незапомнени времена не бяха хващали по-люти студове от тая година. В столицата валя сняг — необичайно зрелище, което се задържа на първите страници на вестниците, някои му се радваха като на празнична вест, докато в покрайнините сутрин намираха децата посинели, вкочанени. Благотворителната дейност не смогваше да подобри участта на всичките тези несретници.

Тая година се разрази петнистият тиф. Сякаш малко бяха бедите на немотията, та и това й дойде до главата. И скоро се превърна в истински бич божи. Най-напред завърлува в бедняшките квартали, докара го зимата, недохранването, мръсната вода в канавките. Безработицата също каза своята дума и епидемията се разпространи в целия град. Болниците се пръскаха по шевовете. Заразените скитаха по улиците с блуждаещи очи, ловяха въшките си и ги хвърляха по здравите. Тифусът плъзна, влезе във всички домове, натръшка училища и фабрики, никой не можеше да смята, че е в безопасност. Всички живееха в страх, следяха за симптомите, предвещаващи гибелната болест. Заразените започваха да треперят, гробовен студ ги пронизваше до костите и не след дълго се вцепеняваха от ужас. Движенията им ставаха като на слабоумни, покриваха се целите с петна, ходеха кръв, бълнуваха пожари и корабокрушения, строполяваха се на земята, костите им — дреб, краката им — пихтия, в устата им — вкус на жлъчка, тялото им — жива рана, цялото в гнойни пришки, до червената синя, до нея жълта, до нея черна, повръщаха си и червата и зовяха бога да се смили над тях и да ги остави да умрат веднъж завинаги, не издържат повече, главата им се пръска и душата им се къса.