Исабель Альенде - Къщата на духовете

Единствените две обитаеми помещения делеше тясна врата. В другата стая Ферула лежеше в кревата си. Натруфена като австрийска кралица, тя се беше докарала с прояден от молци кадифен костюм, под него — фусти от жълта тафта, а на главата й се мъдреше здраво нахлупена невероятно къдрава перука на оперна певица. При нея нямаше никой, никой не бе разбрал, че бере душа, и пресметнаха, че е мъртва вече цели часове, защото мишките току захапваха краката й и се мъчеха да изгризат пръстите й. Беше великолепна в царствената си мирова скръб и на лицето й бе изписан благ и безметежен израз, какъвто никога не бе имала приживе, по време на вялото си съществуване.

— Обичаше да се облича със стари дрехи, с които се сдобиваше от втора ръка или събираше по бунищата, червеше се и си слагаше тия перуки, но никога не стори зло никому, напротив, до края на дните си се молеше за спасението на душите на грешниците — обясни отец Антонио.

— Оставете ме насаме с нея — твърдо каза Клара.

Двамата мъже излязоха на улицата, където вече започваха да се събират съседите. Клара съблече бялото си вълнено палто, запретна ръкави, пристъпи към зълва си, свали полека перуката й и пред очите й се показа една почти плешива, стара и безпомощна Ферула. Целуна я по челото, както тя я беше целунала няколко часа по-рано в трапезарията на нейния дом, и веднага след това се зае мирно и тихо да изпълни, доколкото може, смъртните обреди. Съблече я, изми я, насапуниса я старателно до последното кътче на тялото й, разтри я с одеколон, напудри я, среса с обич няколкото й рехави косъма, облече я с най-чудатите и елегантни труфила, които намери, сложи й нейната перука на сопрано. Върна й в смъртта ония безкрайни грижи, с които Ферула я бе обграждала приживе. Докато работеше и се бореше с астмата, тя й разказваше за Бланка, която вече беше цяла госпожица, за близнаците, за голямата къща на ъгъла, за село „и да знаеше само как ни липсваш, зълво, колко си ми нужна, за да се оправиш с туй семейство, нали знаеш, че мене не ме бива за къщните работи, момчетата са непоносими, виж, Бланка е прелестно момиче, а пък хортензиите, дето ти засади със собствените си ръце в «Трите Марии», са станали за чудо и приказ, има няколко сини, защото аз сложих медни монети в торната пръст, та да поникнат именно сини, това е тайна на природата, и всеки път, когато ги слагам във вазите, си спомням за тебе, ама си спомням за тебе и когато няма хортензии, спомням си винаги, Ферула, защото, истина ти казвам, откакто ти си отиде от мене, повече никой не ми е давал толкова обич“.

Донагласи я, поговори й, помилва я още малко и после извика мъжа си и отец Антонио, за да се разшета за погребението. В една кутия от бисквити намериха непипнати пликовете с парите, които Естебан бе изпращал всеки месец на сестра си през тия години. Клара ги даде на свещеника, за да ги използва за своите благочестиви дела — беше уверена, че Ферула така или иначе е мислела да ги употреби за същата цел.

Свещеникът остана при покойницата, за да не кощунствуват мишките с нея. Излязоха чак към полунощ. На вратата се бяха струпали съседите от махалата и коментираха новината. Никой не им направи път, та се наложи да разбутат зяпачите и да разпъдят кучетата, които душеха след навалицата. Естебан се отдалечи с едри крачки, беше хванал Клара за лакътя, почти я влачеше и не обръщаше внимание на мръсната вода, която пръскаше безупречните му сиви панталони, ушити от английски шивач. Беснееше вътрешно — дори след смъртта си сестра му бе успяла да му внуши чувство за вина, също както в детството му. Спомни си детските си години, когато тя го ограждаше с тъмните си грижи, оплиташе го в толкова големи дългове на благодарност, че и до края на живота си нямаше да може да ги изплати. Отново го обзе чувството за низост, което често го тормозеше в нейно присъствие, и пак намрази нейния самопожертвователен дух, строгостта й, самообричането й на бедност и непоклатимото й целомъдрие, които той възприемаше като упрек за своята себелюбива, чувствена и жадна за власт природа. Дявол да те вземе, проклетнице! — процеди той, отказвайки обаче да признае, дори най-дълбоко в сърцето си, че и жена му престана да му принадлежи, след като той изгони Ферула от къщата.

— Защо е живяла така, като е била червива с пари? — извика Естебан.

— Защото й е липсвало всичко останало — незлобиво отвърна Клара.

През месеците раздяла Бланка и Педро Трети си разменяха по пощата пламенни послания. Своите той подписваше с женско име и тя ги скриваше веднага щом пристигаха. Бавачката успя да засече едно-две, но не знаеше да чете, а дори и да знаеше, тайният шифър щеше да й попречи да вникне в съдържанието им — за нейно щастие, защото иначе щеше да получи разрив на сърцето. Цяла зима Бланка плете пуловер от шотландска вълна в часовете по трудово обучение в колежа, като се стараеше да докара по памет мерките на момчето. Нощем спеше прегърнала пуловера, вдъхваше мириса на вълната и сънуваше, че в леглото й до нея спи той. От своя страна Педро Трети цяла зима композира на китарата песни, посветени на Бланка, и дълба образа й във всяко парченце дърво, попаднало в ръцете му. Представяше си момичето като невинен ангел — образ, неподвластен на онези бури, които бушуваха в кръвта му и му размекваха костите и от които гласът му надебеляваше и лицето му се окосмяваше. Люшкаше се неспокойно между смутните желания на тялото си, което постепенно ставаше тяло на мъж, и негата на едно чувство, все още обагрено с цветовете на невинните детски игри. И двамата изчакаха с мъчително нетърпение да дойде лятото и накрая, когато то дойде и те отново се срещнаха, главата на Педро Трети не влизаше в оплетения от Бланка пуловер, защото през тези месеци той бе оставил детството зад себе си и бе достигнал пропорциите си на пълнолетен мъж, а нежните песни за цветя и пукнали се зори, които той пък бе съчинил за нея, й прозвучаха смешно, защото вече си беше жена — и по държане, и по потребности.