Исабель Альенде - Къщата на духовете

Педро Трети си беше все така слаб, с права като четка коса и тъжни очи, но с мутирането гласът му доби дрезгав и страстен тембър, с който щеше да се прочуе по-късно, когато пееше за революцията. Говореше малко, падаше саможив и недодялан в обноските, ала в замяна на това пък нежен и изтънчен в ръцете. Имаше дълги артистични пръсти, с които изрязваше фигурки от дърво, изтръгваше жалби от струните на китарата и рисуваше със същата лекота, с която държеше юздите на коня, въртеше брадвата, когато сечеше дърва, или водеше ралото. В „Трите Марии“ единствено той излизаше на глава с господаря. Баща му, Педро Втори, му каза хиляди пъти да не гледа господаря в очите, да не му възразява, да не се препира с него, и в желанието си да го предпази, неведнъж го пердаши здравата, за да му се смачка фасонът и да му уври главата. Ала синът беше непокорен. На десет години знаеше колкото учителката от школото в „Трите Марии“, а на дванайсет настояваше да ходи чак до училището в селото, на кон или пеш, и поемаше от тухлената си къщурка в пет сутринта и да валеше, и да трещеше. Прочете и препрочете по сто пъти магическите книги от вълшебните сандъци на вуйчо Маркос и премина на други, които също гълташе като топъл хляб. Заемаха му ги синдикалистите в кръчмата и отец Хосе Дулсе Мария, който освен това го научи да развива вроденото си умение да пише стихове и да изразява мислите си в песни.

— Сине мой, светата майка Църква е надясно, ала Исус Христос винаги е бил наляво — загадъчно му казваше той и сръбваше нова глътка от виното за комка, с което се черпеше по случай посещенията на Педро Трети.

Не щеш ли, един ден Естебан Труеба, както си почиваше на терасата след обед, го чу да пее нещо си там за някакви организирани кокошки, които се сплотявали, за да се преборят с лисицата, и я надвивали. Извика го.

— Искам да те чуя. Хайде, пей! — нареди му той.

Педро Трети взе китарата благоговейно, положи крак на един стол и подръпна струните. Докато кадифеният му глас се издигаше страстно в знойното пладне, той гледаше втренчено господаря и нито за миг не отклони поглед встрани. Естебан Труеба не беше глупав и схвана предизвикателството.

— Аха! Виждам, че и най-голямата безсмислица може да се изкара на песен — изръмжа той. — По-добре се научи да пееш любовни песни!

— Аз си я харесвам, господарю. Съединението прави силата, както казва отец Хосе Дулсе Мария. Щом срещу лисицата могат да се опълчат кокошките, какво остава пък за хората?

Прибра китарата си и излезе с провлачена походка. Труеба така и не измисли какво да му каже, макар че ядът беше готов да блъвне из устата му и започваше да му се качва кръвното. От този ден Естебан Труеба го хвана на мушка, наблюдаваше го, дебнеше го. Опита се да го откаже да ходи на училище, като нарочно го товареше с работа за възрастен човек, но момчето ставаше по-рано и си лягаше по-късно, за да свърши каквото му бе възложил. Именно тази година Естебан го нашиба с камшик пред баща му, задето разпространяваше сред селяните новите идеи, намерили почва сред синдикалистите в селото — идеите за неделен почивен ден, за минимална заплата, за пенсии и медицинска помощ, за отпуск по майчинство за бременните жени, за избори без натиск и принуда и, което беше най-опасно — идеята за организиране на селячеството за отпор срещу земевладелците.

Това лято, когато отиде да прекара ваканцията в „Трите Марии“, Бланка едва го позна — беше се източил с петнайсет сантиметра и вече никак не приличаше на онова момченце с издут тумбак, с което тя бе другарувала всяко лято в детството си. Тя слезе от колата, приглади полата си и за първи път не изтича да го прегърне, а само му кимна за поздрав, макар че с очи му каза онова, което другите не биваше да чуят и което от друга страна вече му бе казала в лишената от свян шифрована кореспонденция. Бавачката проследи сцената с крайчеца на окото си и се усмихна с насмешка. Като мина край Педро Трети, тя му се начумери.

— Да ти уври главата, сополанко, че мястото ти е сред хората от твоята черга, с госпожици нямаш работа — заядливо процеди тя.

Вечерта Бланка хапна в столовата заедно с цялото семейство от кокошката в пръстено гърне, с която ги гощаваха при всяко тяхно пристигане в „Трите Марии“. Никой не забеляза, че не я свърта на едно място след вечерята, когато се застояха задълго на масата и баща й пи коняк и приказва за вносни крави и златни мини. Изчака майка й да ги подкани да стават, после се изправи без да бърза, пожела на всички лека нощ и се прибра в стаята си. За първи път в живота си заключи вратата. Седна в леглото, без да се съблича, и зачака в тъмното, докато утихнаха гласовете на вилнеещите в съседната стая близнаци, стъпките на прислугата, вратите, ключалките, и къщата се унесе в сън. Тогава отвори прозореца и скочи. Падна върху храстите хортензии, засадени много отдавна от леля й Ферула. Нощта беше ясна, чуваха се щурците и жабите. Пое си дълбоко дъх и в носа я удари сладникавият мирис на прасковите в двора, които се сушаха за зимнина. Почака очите й да привикнат с тъмнината и после понечи да тръгне напред, ала не можа да продължи, защото чу бесния лай на кучетата — пазачи — четирите едри овчарски песа бяха отрасли със синджири на вратовете, денем ги държаха запрени, а нощем ги пускаха. Никога не ги беше виждала отблизо и знаеше, че е изключено да я познаят. За миг почувствува, че от страх губи и ума, и дума, и малко остана да се развика, но тогава си спомни, че Педро Гарсия Стария й беше казал, че за да не им се хвърлят кучетата, крадците ходят голи. Без много да му мисли, тя се съблече набързо, макар че от нервност движенията й се сковаваха, сви дрехите си на вързоп, взе ги под мишница и продължи да вървя със спокойна и отмерена крачка, молейки се зверовете да не подушат страха й. Видя ги, че връхлитат запенени от лай, и продължи напред, като успя да не наруши ритъма на хода си. Кучетата дойдоха наблизо и заръмжаха нерешително, но тя не спря. Едното, явно по-наперено от другите, изскочи напред да я подуши. Топлият му дъх я блъсна в гърба, но тя не се стъписа. Ръмжаха и лаяха още някое време, следваха я още малко, най-сетне им дотегна и се връцнаха. Бланка си отдъхна с облекчение и усети, че трепери и е плувнала в пот. Облегна се на едно дърво и изчака да се съвземе — толкова беше отпаднала, че й се подгъваха коленете. После се облече бързешком и се затича към реката.