Исабель Альенде - Къщата на духовете

Погребението на Клара бе истинско събитие. Така и не можах да си обясня откъде се насъбра толкова народ, опечален от смъртта на жена ми. Не знаех, че тя е познавала всичко живо. Изредиха се безкрайни върволици от хора, които ми стискаха ръката, опашка от автомобили задръсти всички подстъпи към гробището, надойдоха някакви чудати делегации от бедняци, ученици, работнически профсъюзи, монахини, деца — идиотчета, бохеми и просветлени свише. Почти всички селяни от „Трите Марин“ биха път, за да дойдат да я изпратят. Някои от тях дотогава не се бяха качвали на камион или на влак. В навалицата зърнах Педро Втори Гарсия, не бях го виждал от години. Пристъпих да се здрависам с него, но той не ми подаде ръка. Приближи се с клюмнала глава до зейналия гроб и хвърли върху ковчега на Клара поувехнал букет горски цветя, те имаха вид на откраднати от някоя чужда градина. Плачеше.

Хванала се за ръката ми, Алба не изпусна нищо от погребението. Видя как спуснаха ковчега в земята, на временното място, което едва смогнахме да намерим, изслуша безкрайните надгробни слова, възвеличаващи единствените добродетели, които баба й не притежаваше, и щом се върна вкъщи, изтича да се затвори в мазето, за да чака духа на Клара да се свърже с нея, както тя й беше обещала. Там я заварих заспала с усмивка върху проядените от молци останки на Барабас.

Оная нощ не можах да мигна. В мислите ми се преплитаха образите на двете жени, които бях обичал през живота си — зеленокосата Роса и Клара Ясновидката, двете сестри, на всяка от които бях отдал толкова любов. На разсъмване реших, че ако не ги бях притежавал приживе, поне щяха да бъдат с мене в смъртта. Затова извадих от писалището няколко листа хартия и се заех да рисувам най-достолепния и пищен мавзолей — от италиански мрамор с цвят на сьомга, със статуи от същия материал, представящи Роса и Клара с ангелски криле, защото те си бяха ангели и ангели щяха да си останат завинаги. Там, между двете, ще ме погребат някой ден.

Исках да умра по-скоро — без жена ми животът нямаше смисъл за мене. Не знаех, че ми предстои да свърша още много неща на този свят. За щастие Клара се върна. Или може би никога не си бе отишла напълно. Понякога си мисля, че старостта ми е размътила мозъка, и не бива да се забравя, че я погребах преди двайсет години. Подозирам, че ми се привиждат разни неща, досущ като на изкуфял дъртофелник. Но съмненията ми се разсейват, когато я виждам да минава покрай мене и чувам смеха й на терасата. Знам, че е моя спътница, че ми е простила всички грубости от миналото и че сега е много по-близо до мен от когато и да било преди. Продължавай да живееш и бъди винаги с мен, Клара звездоясна!…

Смъртта на Клара обърна с главата надолу живота в голямата къща на ъгъл. Времената се промениха. С нея си отидоха призраците, гостите и светлата радост, която никога по-рано не я напускаше. А не я напускаше, защото тя не смяташе, че светът е Долина на сълзите, а напротив — че е весела прищявка на бога и че именно поради това е глупаво да се взема на сериозно, щом и сам бог не правеше това. Алба забеляза още от първите дни как всичко отива към развала. Отиваше бавно, но неумолимо. Долови го преди всички останали по цветята, които увехнаха в големите вази и наситиха въздуха със сладникав и зловонен мирис. Така си и стояха там, докато изсъхнаха, изрониха се, окапаха и от тях останаха само умърлушени стебла, които дълго не се намери кой да махне. Алба повече не береше цветя, за да украсява къщата. После умряха и растенията, защото никой не се сети да ги полива и да им говори, както правеше Клара. Котките си отидоха мълчаливо, както бяха дошли или както се бяха родили в гънките на стръмния покрив. Естебан Труеба се облече в черно и за една нощ прекрачи от цветущата си зрялост на мъж в добро здраве към подстъпите на една свита и пелтечеща старост, която обаче така и не успя да укроти проклетията му. Той ходеше в строго черно до края на дните си, дори когато това вече бе излязло от мода и никой не носеше траур освен бедняците, които си връзваха черна лента на ръкава като жалейка. Увеси на врата си велурена торбичка на златна верижка, държеше я под ризата до гърдите си. Вътре бяха изкуствените зъби на жена му — беше си наумил, че ще му носят щастие и че така ще изкупи вината си пред нея. Всички в семейството почувстваха, че без Клара вече няма смисъл да са заедно — почти нямаха какво да си кажат. Труеба разбра, че единственото, което го задържа в неговия дом, е присъствието на внучката му.