Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Знаеш ли какво е това? — попита я той с дрезгав глас.

— Твоят член — отвърна тя. Беше виждала такива работи по картинките в медицинските книги на вуйчо си Хайме и когато вуйчо й Николас се разхождаше гол и правеше азиатските си упражнения.

Той се стъписа. Изправи се с рязко движение и тя се изтърси на килима. Беше слисан и уплашен, ръцете му трепереха, усещаше коленете си омекнали като дреб, ушите си — пламнали. В този момент чу стъпките на сенатора Труеба и миг по-късно, преди той да успее да си урегулира дишането, старият влезе в библиотеката.

— Защо е толкова тъмно тук? — гръмогласно изрева той.

Труеба запали лампите и не позна младежа, който го гледаше облещено. Протегна ръце към внучката си и тя за миг се зарови в тях като пребито куче, но тутакси се отскубна, излезе и затвори вратата.

— Кой си ти, бе? — троснато се обърна Труеба към човека, който също беше негов внук.

— Естебан Гарсия. Не ме ли помните, господарю? — успя да измънка другият.

Естебан Труеба позна детето — прикрит въглен, което бе издало Педро Трети преди години и бе вдигнало от земята отрязаните пръсти. Разбра, че няма да му е лесно да го отпрати, без да го изслуша, макар че правилото му бе, че всички въпроси около селяните трябваше да ги решава управителят на „Трите Марии“.

— Какво искаш? — попита го той.

Естебан Гарсия се подвоуми, не можеше да намери думите, които бе подготвял толкова грижливо цели месеци, преди да се осмели да почука на вратата на господарския дом.

— Хайде де, казвай бързо, че нямам много време — рече Труеба.

Заеквайки, Гарсия изложи надве-натри молбата си. Бе успял да завърши училището в Сан Лукас и искаше препоръка за постъпване в Школата за карабинери и държавна стипендия, за да посрещне разноските по учението си.

— Защо не останеш на село, както баща ти и дядо ти? — попита го господарят.

— Простете ме, сеньор, но искам да стана карабинер — умолително отвърна Естебан Гарсия.

Труеба си спомни, че още му дължи наградата за това, че издаде Педро Трети Гарсия, и реши, че тъкмо му се представя сгоден случай да изплати дълга си, а между другото и да разполага със свой човек в полицията. „Отде да знаеш, може пък някой ден да ми потрябва“, помисли той. Седна зад масивното си писалище, взе лист хартия — бланка с щемпела на Сената, написа препоръката с обичайните клишета и я подаде на младежа, който чакаше прав.

— Вземи, момче. Радвам се, че си избрал тази професия. Щом като меракът ти е да носиш оръжие, ако трябва да избираш дали да станеш престъпник или полицай, по-добре е да си полицай — там поне действаш безнаказано. Ще телефонирам на майор Уртадо, той ми е приятел, и ще уредя с него да ти отпуснат стипендия. Ако се нуждаеш от нещо, обади ми се.

— Много ви благодаря, господарю.

— Недей ми благодари, момче. Аз обичам да помагам на своите хора.

На изпроводяк го потупа по рамото, леко и приятелски.

— Защо са те нарекли Естебан? — попита го той на вратата.

— На вас са ме кръстили, господине — отвърна момчето и се изчерви.

Труеба не се замисли над отговора му — за какво ще търси под вола теле. Селяните често кръщаваха синовете си на господарите — в знак на уважение.

Клара умря в деня, когато Алба навърши седем години. Единствено тя долови първото предзнаменование за смъртта си. Тогава започна да прави тайни приготовления за отпътуването. Без да вдига шум, разпредели дрехите си между слугините и тълпата протежета, които винаги се навъртаха около нея. За себе си остави само най-необходимото. Извади тетрадките — животоописания, забутани в най-различни кътчета, и сложи в ред творенията си. Привърза ги с разноцветни лентички, като ги раздели по събития, а не по хронологичен ред, защото единственото, което бе забравяла да отбелязва в тях, бяха датите. А в припряността на последния си час реши, че не може да губи време, за да прави сверки и да ги нанася. Докато търсеше тетрадките, на бял свят започнаха да излизат нейните бижута. Откриваше ги в кутии за обувки, в торби с чорапи и в дъното на дрешници. Беше ги завирала там още по времето, когато нейният мъж й ги подаряваше с надеждата, че така ще спечели обичта й. Изсипа ги в стар вълнен три четвърти чорап, забоде го с безопасна игла и ги предаде на Бланка.

— Прибери го, дъще. Някой ден може да ти влязат в работа и за друго, а не просто за да се дегизираш — рече тя.

Бланка сподели тези думи с Хайме и той започна да следи майка си. Забеляза, че тя води привидно нормален живот, но че почти не се храни. Поддържаше се с мляко и с по няколко лъжички мед. Почти не спеше — по цяла нощ пишеше или обикаляше нагоре-надолу из къщата. Сякаш постепенно се откъсваше от света — все по-лека, все по-прозрачна, все по-крилата.