Исабель Альенде - Къщата на духовете

В този период в голямата къща на ъгъла ядоха и пиха много гости. Редуваха се да живеят там или поне да присъстват на духовните събрания, на културните излияния и на обществените занимания почти всички важни птици в страната, включително и Поета, когото години по-късно смятаха за най-добрия на века и превеждаха на всички известни езици на Земята и на чиито колене Алба присядаше толкова пъти, без да подозира, че един ден ще крачи след ковчега му с букет окървавени карамфили в ръка, сред шпалир от автомати.

Клара беше още млада, но на внучка си изглеждаше стара, защото нямаше зъби. Нямаше и бръчки и когато стоеше със затворена уста, създаваше впечатление за доведена до краен предел младост — заради невинния израз на лицето си. Обличаше се с дълги ленени роби, които напомняха усмирителни ризи за луди, а зиме носеше дълги вълнени чорапи и ръкавици без пръсти. Разсмиваха я неща, които съвсем не бяха смешни, и обратно — беше неспособна да разбере кога човек се шегува. Смееше се ни в клин, ни в ръкав, единствена от всички, но видеше ли друг да изпада в смешно положение, често самата тя се натъжаваше. Понякога получаваше пристъпи на астма. Тогава викаше внучката си с едно сребърно звънче, което винаги държеше под ръка, и Алба дотичваше, прегръщаше я, започваше да й шепне утешително и на нея й минаваше, защото и двете знаеха от собствен опит, че единственият лек срещу астмата е обичано същество да те държи дълго в прегръдките си. Имаше засмени очи с цвят на лешник, бели лъскави коси, прибрани на разпилян кок, от който бягаха немирни кичури, изящни бели ръце с овални като бадеми нокти и с дълги пръсти без пръстени — ръце, които ставаха само за да гали нежно, да нарежда картите за гадаене и да си слага изкуствената челюст за обед и за вечеря. Алба по цял ден се мъкнеше подир баба си, додяваше й, навираше се в полите й, караше я да разказва приказки или да мести вазите със силата на мисълта си. При нея намираше сигурно убежище, когато започваха да я гнетят кошмари или когато тренировките на вуйчо й Николас ставаха непоносими. Клара я научи да се грижи за птичките и да говори на всяка на нейния език, да разпознава знаменията природни и да плете шалове с рехава плетка за бедните.

Алба знаеше, че баба й е душата на голямата къща на ъгъла. Останалите разбраха това по-късно, когато Клара умря и къщата се прости със своите цветя, с наминаващите сегиз-тогиз приятели и с палавите духове — веселяци и затъна до уши във времето на съсипията.

Когато за първи път видя Естебан Гарсия, Алба беше шестгодишна, ала никога не го забрави. Нищо чудно да го бе виждала и по-рано, в „Трите Марии“, при някое от летните си посещения с дядо си, когато Труеба я водеше на дълги разходки из землището на чифлика и с широк замах й показваше всичко, докъдето стигаше погледът, от пътечките до вулкана, без да пропуска тухлените къщурки, и й казваше да се научи да обича земята, защото един ден ще бъде нейна.

— Децата ми са до едно развейпрах. Ако те наследят „Трите Марии“, няма да мине и година, и всичко това ще се съсипе отново, както по времето на баща ми — казваше той на внучка си.

— Всичко това твое ли е, дядо?

— Всичко — от панамериканското шосе до подножието на ония могили, нали ги виждаш.

— Защо, дядо?

— Как тъй защо! Ами че защото аз съм собственикът на този имот!

— Добре де, но защо ти си собственикът?

— Защото това землище беше на моето семейство на дедите ми.

— Защо?

— Защото те са го купили от индианците.

— А селяните — ония, дето също открай време са живели тук, защо те не са собствениците?

— Вуйчо ти Хайме ти тъпче главата с болшевишки идеи! — разлютяваше се сенаторът Труеба и от яд почервеняваше като рак. — Ти знаеш ли какво би станало, ако тука нямаше господар?

— Не.

— Всичко щеше да отиде по дяволите! Нямаше да има кой да нарежда какво да се върши, да продава реколтата, да отговаря за работата и за останалото, разбираш ли? Нито кой да се грижи за хората. Ако някой се разболее, например, или умре и остави вдовица и много деца, те ще изпукат от глад. Всеки би чоплил някакво си загубено и дребно като кръпка парче земя и то изобщо няма да му помогне да свързва двата края. Нужен е човек, който да мисли вместо тях, да взема решения, да им помага. Аз бях и още съм най-добрият господар в този край, Алба. Проклет ми е характерът, но съм справедлив. Моите селяни живеят по-добре от мнозина граждани, нищо не им липсва и дори да се случи сушава година или наводнение, или земетресение, аз имам грижата никой от хората ми тук да не закъса. Така трябва да правиш и ти, когато поотраснеш, затова винаги те вземам със себе си в „Трите Марии“ — за да опознаеш всеки камък и всяко животно и най-вече всеки човек, по име и презиме. Разбра ли?