Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Както е тръгнало, след някой и друг ден ще вземе да отлети — загрижено каза Хайме.

Изведнъж нещо започна да я задушава. В гърдите си чувстваше галопа на пощурял кон и горестта на ездач, понесъл се с целия си устрем срещу вятъра. Каза, че е от астмата, но Алба забеляза, че Клара вече не я вика със сребърното звънче, за да я цери с продължителни прегръдки. Една сутрин съзря, че баба й отвори с необяснима радост клетките с птичките.

Клара написа малки картички за свидните си същества, които бяха много, и мълчешката ги сложи в една кутия под леглото си. На другата сутрин не стана, а когато прислужницата й донесе закуската, не й позволи да дръпне пердетата. Бе започнала да се сбогува и със светлината, за да потъне бавно в света на сенките.

Известиха Хайме. Той дойде да я види и не си тръгна, докато тя не се съгласи да я прегледа. В състоянието и във вида й не откри нищо ненормално, ала въпреки това разбра, че тя несъмнено ще умре. Излезе от стаята й с широка престорена усмивка, но щом престана да чувства върху себе си погледа на майчините си очи, трябваше да се облегне на стената, защото му се подкосяваха краката. Не сподели нищо с никого вкъщи. Повика един специалист, който му беше преподавал във факултета по медицина. Още същия ден той дойде в дома на Труеба и след като прегледа Клара, потвърди диагнозата на Хайме. Събраха всички от семейството в дневната и без много предисловия им известиха, че не й остават повече от две или три седмици живот и че единственото, което могат да направят, е да са около нея, за да си отиде, без да й е мъчно.

— Мисля, че просто е решила да умре, а науката не разполага с лек срещу тази болест — каза Хайме.

Естебан Труеба сграбчи сина си за врата и едва не го удуши, изблъска навън специалиста и после изпотроши с бастуна си лампионите и порцеланите в гостната. Най-накрая падна на колене на пода и зарида като бебе. В този момент влезе Алба, съзря дядо си смален до нейния ръст, пристъпи, загледа го изумена и като видя сълзите му, го прегърна. По плача на стареца момиченцето отгатна вестта. От всички в къщата само тя не изгуби ума и дума — едно, поради тренировките си да понася болка, и второ — защото баба й често й бе говорила за смъртта, обяснявала й беше защо човек се страхува от нея.

— Точно както в мига, когато идваме на бял свят, така и когато умираме, ние се боим от неизвестното. Но страхът ни е нещо вътрешно, което няма нищо общо с действителността. Смъртта е като раждането — само една промяна — беше й казвала Клара.

И бе добавяла, че щом като може да се свързва без мъчнотия с душите в Отвъдното, тя е напълно сигурна — после ще може да прави същото и с душите в Отсамното. Така че, вместо да хленчи, когато дойде нейният ред, иска да е спокойна, защото в нейния случай смъртта няма да е раздяла между двете, а начин да бъдат по-истински заедно. Алба проумя прекрасно думите й. Не след дълго Клара сякаш се унесе в сладък сън и само видимото й усилие да вкарва въздух в белите си дробове издаваше, че още е жива. Ала задухът май не я гнетеше, защото тя не се бореше за живота си. Внучката й през цялото време стоя до нея. Наложи се да й нагласят надве-натри легло на пода, защото отказа да излезе от стаята, а когато понечиха да я изкарат насила, тя за първи път тропна ядосано. Държеше на своето — баба й разбира всичко и иска тя да е при нея. Така си и беше всъщност. Малко преди края Клара отново дойде в съзнание и заговори спокойно. Първото нещо, което забеляза, бе ръката на Алба между своите длани.

— Ще умра, нали, момичето ми? — попита тя.

— Да, бабо, но няма значение, защото аз съм с тебе — отвърна детето.

— Добре. Под леглото има кутия с картички, извади я и ги раздай — аз няма да смогна да се сбогувам с всички.

Клара склопи очи, въздъхна облекчено и замина за онзи свят, без да погледне назад. Край нея беше цялото семейство — Хайме и Бланка, изпити и съсипани от безсънните нощи, Николас, унесен в молитви на санскритски, Естебан със стиснати уста и юмруци, безкрайно гневен и отчаян, и малката Алба — единствената, която бе запазила спокойствие и присъствие на духа. Тук бяха и прислужниците, и сестрите Мора, и някой и друг стигнал до просешка тояга човек на изкуството, прехранвал се в къщата през последните месеци, и един свещеник. Бе го повикала готвачката, но той така си и стоя със скръстени ръце, защото Труеба не позволи да безпокоят умиращата с изповеди в последния й час и с ръсене на светена вода.

Хайме се наведе над тялото — да чуе някакво недоловимо туптене на сърцето й, ала не би.