Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Мама си отиде — изхлипа той.

Не мога да говоря за това. Но ще се помъча да го напиша. Двайсет години минаха оттогава и дълго ме гнетеше все една и съща, неизменна болка. Помислих си, че никога не ще мога да я прежаля, но сега, когато ми чукат деветдесетте, разбирам какво искаше да каже тя, като ни се зарече, че не ще й е трудно да държи връзка с нас, защото имала голяма практика в тия неща. Преди аз ходех като муха без глава и я търсех навсякъде. Всяка вечер, като си лягах, си представях, че тя е с мене, виждах я такава, каквато беше по времето, когато всичките й зъби си бяха на мястото и ме обичаше. Загасвах лампата, затварях очи и в тишината на стаята се опитвах да възпроизведа зримо образа й, зовях я буден, а разправят, че съм я зовял и насън.

В нощта, когато умря, аз се затворих с нея. След като толкова години не си бяхме говорили, ние споделихме онези последни часове в покоя на платнохода в кротката вода от синя коприна, както тя обичаше да нарича леглото си, и аз най-сетне намерих кога да й изрека всичко, което не бях успял да й кажа преди, всичко, което бях премълчал от онази ужасна нощ, когато я ударих. Свалих й нощницата и огледах внимателно тялото й — търсех някоя следа от болест, оправдаваща смъртта й, и като не открих, разбрах, че просто тя си е изпълнила мисията на този свят и е отлетяла в друго измерение, където духът й, най-сетне освободен от всякакво материално бреме, щеше да се чувства по-отрадно. В смъртта й нямаше нищо обезобразяващо, нищо ужасно. Разглеждах я дълго — от много години не ми се беше удавала възможност да я наблюдавам колкото си искам. През това време жена ми се беше променила, както става с всички ни с годините. Видя ми се тъй красива, каквато си беше винаги. Бе отслабнала и ми се стори, че е израсла, че е станала по-висока, но после разбрах, че се лъжа, че това е илюзия, причинена от собственото ми смаляване. Преди се чувствах като великан до нея, но като легнах в леглото й, забелязах, че сме почти еднакви на ръст. Буйната й къдрава и немирна коса, по която се прехласвах като младоженец, сега беше като укротена от мекотата на няколко бели кичура, озарили заспалото й лице. Беше много бледа, със сенки под очите, и за първи път забелязах, че са й се появили малки, много тънки бръчки в ъгълчетата на, устата и по челото. Приличаше на малко момиче. Макар и студена, тя си беше онази нежна и мила жена, която помнех от по-рано, и аз й говорих спокойно, милвах я, поспах, когато сънят надви мъката, и непоправимият факт на смъртта й не развали нашата среща. Ние най-сетне се сдобрихме.

На разсъмване се заех да я подредя и наглася за пред хората. Облякох я с бяла роба — намерих я в дрешника й — и се озадачих, че има толкова малко дрехи — аз си бях втълпил, че обича да се докарва. Намерих някакви вълнени чорапи и й ги обух, за да не й замръзнат краката — тя беше много зиморничава. После разресах косата й — исках да я направя на кок, както обичаше да я носи, но докато я решех с четката, къдриците щръкнаха и обрамчиха лицето й. Нищо, стори ми се, че така изглежда по-хубава. Потърсих бижутата й — да й сложа някое, но не успях да ги намеря, та просто снех златната си халка, която носех от годеничеството ни, и я сложих на пръста й, на мястото на онази, която тя си свали, когато скъса с мене. Оправих възглавниците, изпънах чаршафите, капнах няколко капки одеколон на шията й и после разтворих прозореца, за да влезе утрото. Когато всичко беше готово, отворих вратата и пуснах децата и внучката си да се сбогуват с нея. Те завариха Клара усмихната, чиста и красива, каквато си беше винаги. Аз се бях смалил с десет сантиметра, обувките ми хлопаха и косата ми беше напълно побеляла, но вече не плачех.

— Можете да я погребете — казах аз. — Пък вземете да погребете и главата на тъща ми, която от някое време се подмята из мазето — добавих аз и излязох, влачейки крака, за да не ми се изхлузят обувките.

Така внучка ми научи, че онова, дето стоеше в кутията за шапки, онази от свинска кожа, и с което тя играеше на черни магии и украсяваше къщичките си в зимника, е главата на прабаба й Нивеа. Тя престоя непогребана дълго време — отначало, за да се избегне скандалът, а после — защото в цялата неразбория, дето цареше в тази къща, просто я забравихме. Свършихме работата без много шум, за да не даваме храна за хорски одумки. След като служителите от погребалното бюро нагласиха Клара в ковчега и подредиха салона както подобава за покойник — с черни драперии и крепове, с големи капещи свещи и с импровизиран олтар върху пианото, Хайме и Николас сложиха в ковчега главата на баба си, вече превърнала се в една нищо и никаква жълта играчка с уплашен израз — да почива до любимата си дъщеря.