Исабель Альенде - Къщата на духовете

През следващите години къщата постепенно се превърна в развалина. Никой повече и не погледна градината — да вземе да я полее или почисти — и в крайна сметка тя сякаш бе погълната от занемарата, птиците и плевелите. Геометрично правилният парк, който Труеба бе наредил да оформят по подобие на градините във френските дворци, и очарователният кът, където Клара се подвизаваше като кралица сред безредие и пищност, сред сладострастния разкош на цветята и хаоса на филодендроните, постепенно изсъхнаха, изгниха, буренясаха. Безоките статуи и пеещите фонтани бяха затрупани от опадала шума, птичи курешки и мъх. Изпочупените и мръсни перголи послужиха за убежище на всякакви твари и за бунище на съседите. Паркът се превърна в гъст, почти непроходим буренак на изоставено село — в него човек трябваше да си пробива път едва ли не с мачете. Големият чимшир, който преди подрязваха с барокова претенциозност, рухна отчаян, оклюмал и терзан от охлювите и болестите. В салоните завесите малко по малко се издянаха от кукичките си и увиснаха като бабешки фусти, прашни и избелели. Мебелите, изпотъпкани от Алба, която играеше в тях на къщички и на окопи, се превърнаха в трупове с изхвръкнали пружини, а големият гоблен в гостната загуби девствено чистото си достолепие на буколическа сцена от Версай и бе използван като мишена за стрелите на Николас и племенницата му. Кухнята се омазни и опуши, изпълни се с празни буркани и с купчини стари вестници, престана да произвежда предишните купи с крем карамел и уханни блюда. Обитателите на къщата караха почти всеки ден на варен нахут и на мляко с ориз, защото никой не смееше да излезе на глава с върволицата готвачки — кавгаджийки, заповеднички и до една с брадавици, които се изреждаха да царуват от ден до пладне между почернелите от занемара тенджери. От земетръсите, от хамалското блъскане на вратите и от бастуна на Естебан Труеба стените се напукаха, вратите се нацепиха. Щорите изскочиха от пантите си и никой не си мръдна пръста да ги поправи. Крановете започнаха да текат, тръбите да таят, керемидите да се чупят, по стените взеха да се появяват зеленикави петна от влага. Единствено покритата със сини копринени тапети стая на Клара си остана непокътната. Там си стояха по местата мебелите от светло дърво, две бели памучни рокли, празната клетка на канарчето, панерчето с недовършени плетива, колодите гадателски карти, трикраката маса и камарата тетрадки, в които тя петдесет години нанася своите животоописания. Много по-късно, в самотата на пустия дом и в безмълвието на мъртвите и на безследно изчезналите, аз ги подредих и изчетох съсредоточено, за да възстановя тази история.

Хайме и Николас загубиха и малкото останал им интерес към семейството и не се смилиха над баща си, който в самотата си напразно се опита да се сближи с тях, за да запълни празнотата, оставена от един живот на пълно неразбирателство между баща и синове. Двамата живееха в къщата, защото нямаха къде другаде да се хранят и да спят по на сгода, ала минаваха през нея като безплътни сенки и така и не спираха поглед върху съсипията. Хайме се бе отдал на професията си като същински апостол и както баща му едно време се блъскаше като вол, докато вдигне на крака запустелия чифлик „Трите Марии“ и направи състояние, така и той сега работеше като къртица в болницата, а в свободните си часове се грижеше безплатно за пациентите.

— Ти си безвъзвратно обречен да губиш, сине — въздишаше Труеба. — Нямаш усет за действителността. Още не си проумял как е устроен светът. Залагаш на утопични, несъществуващи ценности.

— Да се помага на ближния е ценност, която съществува, тате.

— Не. Както милосърдието, така и твоят социализъм са измислица на слабите, за да пречупят и използват силните.

— Нямам й аз вяра на тая твоя теория за силните и слабите — отвръщаше Хайме.

— В природата винаги така става, да знаеш. Живеем в джунгла.

— Да, защото правилата се налагат от ония, които мислят като тебе. Ама няма да е винаги така.

— Така ще бъде, защото ние сме отгоре. Знаем как да се оправяме в тоя свят, как да действаме с размах и как да упражняваме властта. Послушай ме, сине, укроти се и отвори частна клиника, аз ще ти помогна. Но скъсай с глупавите си социалистически забежки! — наставляваше го Естебан Труеба напълно безрезултатно.

След като Аманда изчезна от живота му, Николас сякаш укрепна душевно. От преживяванията в Индия му остана вкусът към духовните начинания. Загърби безпочвените търговски авантюри, които тормозеха съзнанието му в ранните младежки години. Стихна и желанието му да притежава всички жени, които му се изпречваха пред очите, и се посвети на вечния си копнеж да влезе в досег с бога по не съвсем конвенционални пътища. Онова обаяние, с което преди набираше ученички за школата си за фламенко, му влезе в работа и сега, за да се огради с нарастващ брой последователи. Повечето бяха младежи, преситени от охолен и безгрижен живот. Като него те витаеха в облаците и бяха петимни да открият философия, която да им позволи да съществуват, без да им се налага да се месят в земните неразбории. Образува се група, готова да възприеме хилядолетните познания, които Николас бе придобил в Ориента. По онова време те си правеха сборищата в запустелите стаи в дъното на къщата, където Алба ги черпеше с орехи и им поднасяше билкови чайове, докато те медитираха с кръстосани крака. Когато разбра, че в неговия дом зад гърба му се мотаят разни шантави и навирили нос младоци, които дишат през пъпа и си свалят дрехите при първа покана, Естебан Труеба кипна и ги изгони, като ги заплаши с бастуна си и с полицията. Тогава Николас проумя, че без пари не ще може да продължи да проповядва Истината, така че започна да взема скромни хонорари за уроците си. С тези средства успя да наеме една къща, където уреди школата си за просветлени. Предвид законните изисквания и необходимостта да се оформи като юридическо лице, той я нарече Институт за общение с Нищото — ИЗОН. Баща му обаче и така не склони да го остави на мира, защото последователите на Николас започнаха да се появяват фотографирани във вестниците с бръснати глави, с непристойни пещемали и с блажено завеян израз и правеха за посмешище името Труеба. Щом се узна, че пророкът от ИЗОН е син на Труеба, опозицията веднага се впусна да експлоатира темата, за да злепостави сенатора. Тя се зае да използва верските пориви на сина като политическо оръжие срещу бащата. Труеба търпя стоически до деня, когато завари внучката си Алба да повтаря като навита пружина свещената дума „Ом“ и с остригана нула номер глава, лъснала като билярдна топка. Получи един от най-страшните си пристъпи на ярост. Влетя изневиделица в института на сина си заедно с двама наети за целта биячи, които запретнаха ръкави и видяха сметката на оскъдната мебелировка. Малко им остана да сторят същото и с мирните едноверци, когато старият осъзна, че и в този случай е прекалил, и им нареди да спрат опустошението и да го изчакат навън. Като остана насаме със сина си, той съумя да се овладее, престана да трепери от гняв и процеди едва сдържано, че вече му е дошло до гуша от неговите палячовщини.