Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Не искам да си бедна като мене, камо ли пък да зависиш от мъж, който да те издържа — казваше тя на дъщеря си всеки път, когато я заварваше да плаче, защото не й се ходело на училище.

Не я преместиха от колежа и трябваше да го изтърпи цели десет години.

За Алба единственият стабилен човек в този оставен на произвола на съдбата кораб, в който се превърна голямата къща на ъгъла след смъртта на Клара, беше майка й. Бланка се бореше яростно като лъвица със съсипията и разложението, ала беше ясно, че ще загуби битката срещу настъплението на разрухата. Само тя се бъхтеше, за да придаде на огромната къща вид на дом. Сенаторът Труеба продължи да живее там, но престана да кани приятелите и съмишлениците си, тури ключа на салоните и се затвори само в библиотеката и в спалнята си. Беше сляп и глух за нуждите на дома си. Погълнат от политиката и от сделките, той постоянно пътуваше, финансираше нови и нови изборни кампании, купуваше земи и трактори, отглеждаше състезателни коне, въртеше спекулации със злато, захар и хартия. Нехаеше, че стените на къщата му плачат за бояджийска четка, че мебелите са изтърбушени, че кухнята се е превърнала в бунище. Не се вглеждаше и в степаните вълнени елечета на внучката си, в овехтелите дрехи на дъщеря си или в ръцете й, съсипани от домакинската работа и от глината. Не го правеше от скъперничество — просто неговото семейство бе престанало да го интересува. Сегиз-тогиз се отърсваше от своята разсеяност и цъфваше с някой от скъп по-скъп и разкошен подарък за внучката си, който само правеше още по-очебиен контраста между невидимото богатство, затворено в банковите му сметки, и недоимъка в дома му. Не че не даваше на Бланка никакви пари — даваше, кога повече, кога по-малко, ала те никога не стигаха, за да поддържат в ред разнебитената, мрачна, почти запустяла и пронизвана от течение къща, в която се бе изродил предишният палат. Парите никога не бяха достатъчни на Бланка, за да посреща разходите, постоянно искаше назаем от Хайме и колкото и да орязваше домашния бюджет оттук и да го кърпеше оттам, краят на месеца винаги я заварваше с куп неплатени сметки, които все набъбваха ли, набъбваха. Минаваше й през ум да се вдигне до квартала на бижутерите — евреи и да продаде някоя от скъпоценностите, купени пак там четвърт век по-рано и завещани й от Клара в един вълнен чорап.

В къщи Бланка ходеше с престилка и платненки и по нищо не се различаваше от вече оределите им прислужнички, а за излизане обличаше все същия си черен джемпър от едно време, станал на вестник от гладене, и бялата си копринена блуза. След като дядо й овдовя и престана да се грижи за нея, Алба се обличаше от подаянията на едни свои далечни братовчедки. Те бяха или по-едри, или по-дребни от нея, та обикновено палтата й стояха като войнишки шинели, а роклите я стягаха и й бяха къси. На Хайме му се искаше да направи нещо за двете, но съвестта го гризеше — смяташе, че е по-добре да изразходва заплатата си за храна на гладните, отколкото да я харчи за охолство на сестра си и на племенницата си.

След смъртта на баба си Алба започна да сънува кошмари, от които се събуждаше с викове и цялата трепереше като от треска. Присънваше й се, че всички членове на семейството умират и тя остава да се лута сама в голямата къща в компанията на бледите и умърлушени призраци, витаещи по коридорите. По съвет на Хайме я преместиха в спалнята на Бланка, за да се чувства по-спокойна. Откакто започна да спи в една стая с майка си, тя чакаше със скрито нетърпение момента да си легнат. Свита между чаршафите, следеше с поглед как майка й си прави обичайния тоалет преди лягане и после се пъха в леглото. Бланка си почистваше лицето с крем „Харем“ — пембено мазило с мирис на рози, което по всеобщо мнение правело чудеса с женската кожа, и разресваше по сто пъти дългата си кестенява коса, в която започваха да се появяват няколко бели косъма, невидими за всички други, но не и за нея. Лесно хващаше простуда, та затова и зиме, и лете спеше с вълнени фусти, които тя сама плетеше през свободните си часове. При дъждовно време си слагаше ръкавици, за да усеща по-малко болезнено полярния студ, вселил се в костите й от влажната глина. Оттам не успяха да го прогонят нито инжекциите на Хайме, нито китайското иглолечение на Николас. Алба я наблюдаваше как върви насам-натам из стаята. Нощницата й на манастирска послушница се ветрееше около тялото и. Освободена от кока, косата й се спускаше на воля. Обгръщаше я нежното ухание на чистите й дрехи и на крема „Харем“. Унасяше се в несвързан пъстър монолог — тюхкаше се заради цената на зеленчуците, изреждаше многобройните си болежки, охкаше от умора, че бремето на цялата къща било легнало върху нейните плещи, и с всичко това се преплитаха поетичните й блянове за Педро Трети Гарсия, когото си представяше сред облаците на припадаща вечер или си го припомняше сред златистите жита в „Трите Марии“. Щом свършеше с целия този ритуал, Бланка се мушваше в леглото и угасяше лампата. Вземаше ръката на дъщеря си през тесния проход, който ги разделяше, и й разказваше приказките от магическите книги във вълшебните сандъци на прадядо Маркос, които недобрата й памет превръщаше в нови приказки. Така Алба научи за един принц, който спал сто години, за девици, сплели тела в ръкопашен бой с дракони, за някакъв изгубил се в гората вълк, който бил изтърбушен съвсем безпричинно от някакво момиченце. Когато Алба поискваше да чуе отново тия страхотии, Бланка не можеше да ги повтори, защото ги беше забравила. Поради това малката придоби навика да си ги записва. А после започна да си отбелязва и нещата, които й се струваха важни, както правеше баба й Клара.