Идеята да дава уроци на малоумни деца възникна случайно. Един ден в дома на сенатора Труеба дойде една стара приятелка на Клара. Водеше и внучето си — дебел и мекотел юноша с кръгло като кротка месечина лице и с израз на непоклатима нежност в дръпнатите си очички. Беше петнайсетгодишен, но дори Алба проумя, че е като бебе. Клара помоли внучката си да заведе момчето да поиграят в градината и да гледа то да не се изцапа, да не се удави в басейнчето на водоскока, да не яде пръст и да не си опипва дюкяна. На Алба много скоро й омръзна да го наглежда и като не успя да установи връзка с него на никаква вълна, го заведе в керамичната работилница, където Бланка, за да го държи мирно, му препаса една престилка, за да не се изцапа и измокри, и му сложи в ръцете топка глина. Момчето се залиса с глината и без да му текат лиги, без да се напикава и без да си удря главата о стените, повече от три часа моделира няколко нескопосни фигури и после ги занесе като подарък на баба си. Госпожата, на която дори бе щукнало из главата, че го е довела, се зарадва до немай-къде. Така се роди идеята, че керамиката се отразява добре на умствено изостаналите. Бланка се захвана да дава уроци на група деца, които идваха в ателието в четвъртък следобед. Пристигаха с микробусче под надзора на две монахини с колосани пребрадки. Те сядаха в беседката в градината, пиеха какао с Клара, умуваха за предимствата и недостатъците на ластичната плетка и спореха относно степенуването на греховете по старшинство. През това време Бланка и дъщеря й учеха децата да правят червеи, топчици, разчекнати кучета и неугледни чаши. В края на годината монахините уреждаха изложба и вечеринка и тия ужасяващи окото произведения на изкуството се разпродаваха с благотворителна цел. Скоро Бланка и Алба разбраха, че децата работят много по-добре, когато чувстват привързаност към себе си, и че единственият начин да се общува с тях е обичта. Научиха се да ги прегръщат, да ги целуват и да ги глезят, докато в крайна сметка и двете ги заобичаха истински. Алба чакаше по цяла седмица да дойде микробусът с умствено изостаналите и подскачаше от радост, когато те се втурваха да я прегърнат. Тези четвъртъци обаче бяха изтощителни. Алба си лягаше грохнала, в ума й се въртяха благите монголоидни лица на децата от работилницата, а на Бланка нито веднъж не й се размина без главоболие. Щом монахините си отидеха с разветите си бели одеяния и с върволицата умоповредени, хванати за ръка, Бланка прегръщаше буйно дъщеря си, обсипваше я с целувки и й казваше, че трябва да се благодари на бога, че тя е нормална. Затова Алба израсна с мисълта, че да си нормален е дар божи. Веднъж обсъди въпроса с баба си.
— В почти всички семейства има някой глупак или побъркан, моето момиче — отсече Клара, без да вдига очи от плетивото си, защото за всичките тия години така и не се научи да плете, без да гледа. — Понякога не се виждат, защото ги крият, сякаш е срамно. Затварят ги в най-отдалечените стаи, да не би да ги види някой гостенин. Но всъщност няма нищо срамно — и те са божи създания.
— Но в нашето семейство няма нито един такъв, бабо — възрази Алба.
— Няма. Тук лудостта се е разпределила между всички и не е останало нищо в излишък, за да си имаме наш собствен истински луд — не какъв да е, а от тия, дето са за връзване.
Такива й бяха разговорите с Клара. Затова за Алба най-важният човек в къщата и най-силното присъствие в живота й беше баба й. Тя беше моторът, който вдъхваше живот и поддържаше в движение онзи вълшебен свят в задната част на голямата къща на ъгъла, където преминаха на воля първите й седем години. Алба привикна с чудачествата на баба си. Не си глътваше езика, като я видеше да се носи в състояние на транс из цялата всекидневна, седнала с подвити крака на своето кресло и движена от невидима сила. Придружаваше я при всичките й ходения по мъките, тоест по болници и благотворителни домове, мъчеше се да хване края на нейната върволица от нуждаещи се, и дори се научи да плете от прежда на четири ката и на дебели куки жилетките, които вуйчо й Хайме подаряваше, след като ги е облякъл само по веднъж. Алба го правеше не за друго, а само и само за да съзре как по лицето на баба й се разлива беззъба усмивка, като вижда как внучката й става направо разногледа от гонене на бримките. Клара често я използуваше за вестоносец — пренасяше нейни послания до Естебан, та затова я кръстиха Пощенското гълъбче. Момиченцето участвуваше в петъчните сеанси, на които трикраката маса подскачаше посред бял ден, без намесата на никакъв трик, позната енергия или лост, както и в литературните вечеринки, на които общуваше с признати светила на перото и с променлив състав срамежливи неизвестни хора на изкуството, покровителствани от Клара.
Читать дальше