Исабель Альенде - Къщата на духовете

Щом книгата излезе от печат, Николас я взе благоговейно в ръце, на устните му отново разцъфна изчезналата усмивка на хиена, облече си прилични дрехи и оповести, че е дошъл моментът да предаде истината на съвременниците си, които се лутали в тъмата на невежеството. Естебан Труеба му припомни, че му е забранил да използува къщата като школа, и го предупреди, че няма да допусне да втълпява езически мисли в главата на Алба, а още по-малко пък да я учи на факирски номера. Николас отиде да проповядва в кафенето на университета, където успя да привлече внушителен брой ученици за курсовете си по духовни и дихателни упражнения. През свободното си време се разхождаше с мотоциклет и учеше племенницата си да превъзмогва болката и други слабости на плътта. Методът му се състоеше в точно определяне на нещата, които карат човек да се страхува. Момиченцето, което и без това си падаше малко по зловещото и свръхестественото, се съсредоточаваше съгласно указанията на вуйчо си Николас и си представяше ясно, направо зримо, смъртта на майка си, сякаш я преживяваше. Виждаше я мъртвешки бледа, студена, легнала в ковчег, склопила красивите си, черни като на арабка очи. Чуваше плача на хората от семейството. Виждаше шествието от приятели, които влизаха мълчаливо, оставяха визитните си картички на един поднос и излизаха с клюмнали глави. Долавяше мириса на цветята, чуваше цвиленето на украсените с пискюли коне, впрегнати в катафалката. Усещаше болката в краката си, обути в нови, траурни обувки. Представяше си как се чувства самотна, изоставена, сираче. Вуйчо й Николас й помагаше да мисли за всичко това, без да плаче, помагаше й да се отпуска и да не се съпротивява на болката, та тя само да премине през нея, да не остава вътре. Друг път Алба нарочно си приклещваше пръста на вратата и се учеше да издържа на парещата болка, без да охка. Успееше ли да изкара цяла седмица, без да се разплаче, и да преодолее изпитанията, на които я подлагаше Николас, печелеше награда. Тя почти винаги беше една и съща — Николас я возеше с шеметна скорост на мотоциклета, а това беше невъобразимо изживяване. Веднъж се навряха сред стадо крави. На връщане към оборите то пресичаше един извънградски път, където Николас бе завел племенницата си за награда. Тя щеше да запомни завинаги тежките и тромави тела на животните, оплесканите им опашки, които я шибаха по лицето, мириса на фъшкии, допира на рогата и усещането за празнота в стомаха, за приказно виене на свят, за невероятна възбуда, смесица от разпалено любопитство и ужас. Рядко пъти в живота си отново изпита такова усещане. Рядко пъти, но все пак й се случи.

Естебан Труеба открай време никак не го биваше когато искаше да покаже, че и той има нужда от обич. Откакто се бяха влошили съпружеските му отношения с Клара, не знаеше какво е ласка и нежност. Затова той изля върху Алба най-хубавите си чувства. Обичаше момиченцето повече, отколкото бе обичал собствените си деца. Всяка сутрин малката отиваше по пижама в стаята на дядо си, влизаше без да чука и се напъхваше в леглото му. Той се преструваше, че се събужда стреснато, макар че всъщност я чакаше, и ръмжеше да не му додява, да си върви в стаята и да го остави да спи. Алба започваше да го гъделичка, докато той, уж надвит, й разрешаваше да потърси шоколада, който криеше за нея. Алба знаеше всички скривалища, пък и дядо й ги използуваше все в един и същи ред, но за да не го огорчи, тя уж тършуваше дълго и като го намереше, надаваше радостни викове. Естебан така и не разбра никога, че внучка му мрази шоколад и че го яде само от обич към него. С тия утринни игри сенаторът утоляваше нуждата си от човешка близост. Останалата част от деня беше зает в Конгреса, в клуба, с голф, с бизнес и с политическите си сборища. Два пъти в годината прескачаше до „Трите Марии“ с внучката си за по някоя и друга седмица. Двамата се връщаха загорели, напълнели и развеселени. Там варяха домашна ракия, която ставаше за пиене, за палене на печката, за дезинфекциране на рани и за трепане на хлебарки и която те бяха кръстили високопарно „водка“. В края на дните си, когато деветдесетте му години го бяха превърнали в старо, сгърчено и трошливо дърво, Естебан Труеба щеше да си спомня тези мигове с внучката си като най-щастливите в своя живот. А и тя запази завинаги в паметта си тия задушевно съучастнически излети в полето — или хванала дядо си за ръка, или качена зад него на коня му, залезите в необятните землища, дългите вечери до камината в гостната, когато двамата си разказваха приказки за таласъми и рисуваха.