Исабель Альенде - Къщата на духовете

От съвсем малка на Алба бе възложено да слага свежи цветя във вазите. Тя разтваряше широко прозорците, за да влязат на талази светлина и въздух, но въпреки това цветята й не изтрайваха до вечерта, защото с гръмкото си гласище и с бастуна си, с който раздаваше удари наляво и надясно, Естебан Труеба плашеше природата. Където минеше, домашните животни се разбягваха презглава, а растенията посърваха. Бланка отглеждаше докаран от Бразилия фикус — хилаво и срамежливо растение, у което всичко беше невзрачно освен цената. Тя зависеше от броя на листата. Чуеха ли, че дядото се прибира, който беше най-близо до фикуса, тичаше да го изнесе в безопасност на терасата, защото, щом старият влезеше в стаята, растението свеждаше листа и от стъблото му започваше да се процежда белезникав плач — все едно сълзи от мляко. Алба не ходеше на училище, защото баба й казваше, че човек като нея, към когото звездите са толкова благосклонни, трябва да умее само да чете и да пише, а на това може да се научи и вкъщи. И така се разбърза да я ограмоти, че на пет години момиченцето четеше вестника на закуска, умуваше по новините и бистреше политиката с дядо си, а на шест бе открило магическите книги от вълшебните куфари на легендарния си прадядо Маркос и се бе потопило докрай в света на фантазията, от който връщане няма. Не се загрижиха за здравето й, защото то не им даде поводи за притеснение, пък и защото не вярваха в ползата от витамините и казваха, че ваксините били за кокошките. Освен това баба й разучи линиите на ръката й и каза, че ще има желязно здраве и дълъг живот. Единствената, макар и несериозна грижа, която положиха за нея, се изразяваше в това, че я решеха със специален препарат, марка „Байрум“, за да смекчат цвета на косата й — тъмнозелена по рождение. Сенаторът Труеба настояваше да я оставят такава, защото единствено тя била наследила нещо от красивата Роса, макар за съжаление това да било само морският цвят на косата. За да му угоди, в девическите си години Алба престана да си играе на иди ми — дойди ми е тия препарати и започна да си мие главата с отвара от магданоз, от която зеленият цвят се появи отново в цялата си пищност. Иначе тя беше дребна на ръст и не ловеше окото нито отпред, нито отзад, за разлика от повечето жени от семейството — почти без изключение те бяха надарени с пищни форми.

В малкото свободни мигове, когато не беше заета с шетня и можеше да помисли за себе си и за дъщеря си, Бланка се тюхкаше, че Алба е саможиво и мълчаливо момиче и че си няма връстници, с които да играе. Всъщност Алба не се чувстваше самотна, напротив. Дори на моменти щеше да бъде направо щастлива, стига да можеше да се избави от ясновидството на баба си, интуицията на майка си и суетенето и глъчката на странните хора, които в безкрайна върволица ту се появяваха, ту изчезваха, ту пак си показваха носа в голямата къща на ъгъла. Бланка се притесняваше също, че дъщеря й не иска да играе с кукли, но Клара държеше страната на внучка си с довода, че тия малки целулоидни трупове с очички отвори се — затвори се и с извратени сбърчени уста са направо отвратителни. Самата тя майстореше някакви безформени изчадия с остатъците от вълната, от която плетеше дрехи за бедните. Тия творения нямаха нищо човешко и именно затова беше къде-къде по-лесно да ги прегръщаш и мачкотиш, да ги люлееш, да ги къпеш и после да ги изхвърлиш на боклука. Любимото място за игра на момиченцето беше мазето. Заради плъховете Естебан Труеба нареди да залостят вратата, но Алба пропъхваше глава през една капандура и се приземяваше безшумно в този рай на забравените предмети. Помещението винаги тънеше в полумрак и беше неподвластно на времето — като зазидана пирамида. Там се трупаха бракуваните мебели, сечива и прибори с неразбираемо предназначение, развалени или потрошени машинарии, части от „Ковадонга“ — допотопния автомобил, който вуйчовците й разглобиха, за да преправят на състезателна кола, и който завърши дните си, превърнат в старо желязо. Всичко това влизаше в работа на Алба, за да си прави къщички, където свари. Долу имаше сандъци и куфари с дрехи от едно време, които тя използуваше като реквизит за своите театрални представления без зрители. Там се мъдреше и един умърлушен, черен, прояден от молци парцалан с кучешка глава. Проснат на пода, той наподобяваше жалък разчекнат звяр. Това бе последната безславна останка от верния Барабас.

Една вечер, на Коледа, Клара направи на внучката си приказен подарък, който на моменти съперничеше по притегателна сила дори с мазето — кутия бои, четки, малка стълба и разрешението да рисува каквото си иска на най-голямата стена в стаята си.