Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Ще се запознаеш с един прочут човек — тайнствено каза Бланка на излизане.

Тя заведе момиченцето в Японския парк и му купи захарни петлета и пуканки. Двете седнаха на една пейка, хванати за ръка и наобиколени от гълъби, които кълвяха пуканките.

Видя го да се приближава още преди майка й да й го посочи. Носеше гащеризон като на автомонтьор, огромна черна брада до средата на гърдите, рошава коса, сандали на монах францисканец на бос крак и широка, сияйна и прекрасна усмивка на лицето, която тутакси му отреди място сред оная категория същества, които заслужават да бъдат нарисувани на огромната фреска в стаята й.

Мъжът и момиченцето се спогледаха и всеки се позна в очите на другия.

— Това е Педро Трети, певецът. Слушала си го по радиото — каза майка й.

Алба протегна ръка и той я стисна с лявата. Тогава тя забеляза, че му липсват няколко пръста на дясната, но той й обясни, че това не му пречи да свири на китара — винаги има начин да правиш нещо, стига да искаш много. Тримата се разходиха из Японския парк. Надвечер се качиха на един от последните трамваи, оцелели в града, и отидоха да ядат риба в една гостилничка на пазара, а когато се стъмни, той ги изпрати до улицата, на която беше тяхната къща. На сбогуване Бланка и Педро Трети се целунаха в устата. Тогава Алба за първи път в живота си видя мъж и жена да се целуват истински — край нея влюбени хора нямаше.

От този ден нататък Бланка започна да излиза сама в края на седмицата. Казваше, че ходи на гости у някакви далечни братовчедки. Естебан Труеба се разбесняваше и се заканваше, че ще я изгони от къщи, но Бланка не вземаше от дума. Оставяше дъщеря си на Клара и се качваше на автобуса, понесла едно палячовско куфарче с нарисувани върху него цветя.

— Обещавам ти, че не съм тръгнала да се омъжвам и че ще се върна утре — казваше тя на дъщеря си на тръгване.

Алба обичаше да се заседява с готвачката след обед и да слуша по радиото популярни песни, най-вече песните на човека, с когото се бе запознала в Японския парк. Един ден Естебан Труеба се намъкна в стаичката до кухнята и като чу гласа от радиото, се нахвърли върху апарата и го заудря с бастуна си, докато го превърна в купчина усукани жици и пръснати копчета, пред ужасените очи на внучката си, която не проумяваше внезапния яростен изблик на дядо си. На другия ден Клара купи ново радио, та Алба да слуша Педро Трети, когато си поиска. Старият Труеба си затвори очите.

Това беше времето на Краля на тенджерите под налягане. Педро Трети научи за съществуването му и получи пристъп на ревност. Тя беше неоправдана — къде можеше да се сравнява неговата пълна власт над Бланка с плахата обсада на търговеца евреин. Както толкова пъти преди, и сега той започна да умолява Бланка да зареже дома на Труеба, жестоката опека на баща си и самотата на своето ателие, изпълнено с малоумни деца и с безделни госпожици, и да отиде при него, веднъж завинаги, да изживеят без задръжки своята любов, която бяха крили още от детството си. Ала Бланка не се решаваше. Знаеше, че ако отиде при Педро Трети, ще се окаже изключена от своята социална среда и ще се лиши от положението, което винаги бе имала, а си даваше сметка и за друго — че изобщо не може да се надява да допадне на хората, с които дружеше Педро Трети, или да се приспособи към скромното поминуване в едно работническо селище. Години по-късно, когато Алба стана на възраст, на която можеше да прецени разумно тази страна от живота на майка си, стигна до заключението, че тя не е отишла при Педро Трети просто защото вече не го е обичала достатъчно, тъй като в дома на Труеба не разполагаше с нищо повече от онова, което той би могъл да й даде. Бланка живееше много бедно и нямаше никакви средства освен малкото пари, които сегиз-тогиз й даваше Клара, и онова, което от дъжд на вятър припечелваше от продажбата на своите Рождества. Малкото, което изкарваше, харчеше почти изцяло за лекари, защото способността й да страда от въображаеми болести не бе намаляла с работата и оскъдицата, напротив — с всяка изминала година само нарастваше. Гледаше да не моли баща си за нищо, за да не му дава поводи да я унижава. От време на време Клара и Хайме й купуваха дрехи или й даваха някоя пара колкото да й се намира, но обикновено не й се намираше дори за едни чорапи. Бедността й ставаше още по-очебийна, като се сравнеше с бродираните рокли и обувките по поръчка, с които сенаторът Труеба контеше внучката си Алба. Животът й беше труден. Ставаше в шест сутринта — и зиме, и лете. Препасваше мушамена престилка, обуваше едни налъми, запалваше пещта в ателието, подготвяше работните маси и размачкваше глината за уроците си, потопила ръце до лактите в грапавата и студена кал. Затова винаги беше с изпочупени нокти и напукана кожа и с времето пръстите й се деформираха. В този утринен час тя усещаше прилив на вдъхновение и тъй като никой не й прекъсваше работата, можеше отрано да се захване да майстори уродливите си животни за Рождествата. После трябваше да се занимава с къщата, с прислугата и да пазарува — и така, докато дойдеше време да започне уроците си. Ученичките й бяха момичета от добри семейства, които от нямане какво да правят се бяха увлекли по модата на художественото занаятчийство — това беше по-изискано, отколкото да плетат за бедните, както правеха бабите им.