Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Не съм ничия баба, по дяволите! Аз съм Трошикокали, ясно ли е, проклет сополанко?

— Да, бабо.

Бабалу Лошия, бивш злосторник от Чикаго, бе прекосил континента пешком много преди треската за злато. Говореше няколко индиански наречия и се бе захващал с какво ли не, за да се прехранва: от човек чудо в пътуващ цирк, където вдигал коне над главата си и влачел със зъби каруца с пясък, до хамалин на пристанището в Сан Франсиско. Именно там го бе открила Трошикокали и го бе наела за кервана. Вършеше работа за неколцина мъже, поради което нямаха нужда от допълнителна охрана. Двамата заедно можеха да отбият всяка атака на съперниците си и неведнъж го бяха доказвали.

— Трябва да бъдеш силен или ще те смачкат, Чилийче — съветваше Бабалу Елайза. Не мисли, че винаги съм бил такъв, какъвто ме гледаш. Преди и аз бях като тебе, слаб и малко завеян, но почнах да вдигам гири и виж ми сега мускулите. Вече никой не смее да ми излезе насреща.

— Бабалу, ти си висок повече от два метра и тежиш колкото цял вол. Никога няма да стана като теб!

— Ръстът няма значение, момче. Важното е да си храбър. Винаги съм бил едър, но пак ми се смееха.

— Кой ти се подиграваше?

— Всички, дори майка ми, мир на праха й. Ще ти кажа нещо, което никой не знае…

— Какво?

— Помниш ли Бабалу Добрия?… Това бях самият аз преди. Но от двайсетина години съм Бабалу Лошия и ми върни много повече.

През декември зимата се спусна внезапно до подножието на планината и хиляди златотърсачи трябваше да изоставят участъците си и да слязат в селищата в очакване на пролетта. Снегът милостиво разстла своя плащ върху обширните площи, надупчени от ордите алчни мравки, и малкото останало злато отново потъна в благодатния покой на природата. Джоу Трошикокали закара кервана си до едно от селцата, изникнали наскоро по протежение на Главната жила, и нае бараки, за да прекарат там зимата. Тя продаде мулетата, купи голямо дървено корито за къпане, печка за кухнята и две други за отопление, няколко парчета евтин плат и руски ботуши за подопечните си — дъждът и снегът го налагаха. Нареди на всички да се захванат с основното почистване на помещенията и с ушиването на завеси, които да отделят стаите, а после сама подреди ложетата с балдахин, огледалата в позлатени рамки и пианото. Веднага след това предприе посещения на добра воля из кръчмите, в магазина и ковачницата, средища на обществения живот. Селището си имаше нещо подобно на вестник — лист с вести, отпечатван на вехта машина, докарана дотук от другия край на континента — и Джоу се възползва от него, за да обяви дискретно услугите си. Освен момичета, тя предлагаше най-добрия ром от Куба и Ямайка, както сама наричаше смъртоносната течност в бутилките, способна да прекърши полета на всяка душа, „горещи книги“ и няколко игрални маси. Имаше и друг бардак, но новото винаги беше за предпочитане. Шефката на старото заведение поведе начаса подмолна война от клюки срещу съперниците си, но се въздържа от явен сблъсък с внушителната двойка Трошикокали — Бабалу Лошия. В бараката човек можеше да лудува на воля зад набързо опънатите завеси, да танцува под звуците на пианото, както и да разиграва значителни суми под зоркия поглед на госпожата, която не допускаше под покрива си побои и мошеничества, освен своите собствени. Елайза виждаше мъже, загубили за няколко вечери спечеленото с месеци титаничен труд, да плачат на гърдите на момичетата, спомогнали за тяхното ограбване.

Много скоро златотърсачите се привързаха към Джоу. Въпреки корсарския си вид, тя имаше майчинско сърце, което обстоятелствата през тази зима извадиха на показ. Избухналата епидемия от дизентерия повали половината население и умори не един и двама. Само да чуеше, че някой бере душа в отдалечената си колиба, Джоу заемаше двойка коне от ковачницата и отиваше с Бабалу да помогне на несретника. Често ги придружаваше и ковачът — достоен за уважение квакер, който не одобряваше занаята на това женище, но бе винаги готов да помогне на ближния. Джоу приготвяше храна за болния, измиваше го и изпираше дрехите му, а за утеха му прочиташе за стотен път писмата от далечното семейство, докато Бабалу и ковачът изриваха снега, донасяха вода, цепеха дърва и ги натрупваха край огнището. Ако човекът беше много зле, Джоу го увиваше в одеяла, мяташе го като чувал напреко на седлото и го откарваше у дома, където гълъбиците поемаха грижите за него като истински милосърдни сестри, щастливи от възможността да се почувстват добродетелни. Не можеха да сторят кой знае колко много, освен да карат пациентите си да поглъщат литри подсладен чай, за да не се обезводнят окончателно, да ги поддържат чисти, на топло и в покой, с надеждата, че разстройството няма да пресуши душата им, а треската — да изпепели мозъка им. Някои от заразените предаваха Богу дух, други идваха на себе си след седмици. Джоу единствена си правеше труда да се опълчи на зимата и да отиде до най-затънтените колиби, където неведнъж заварваше тела, превърнати в кристални статуи. Не всички ставаха жертва на болестта, имаше и такива, които налапваха дулото, защото не устояваха на режещите болки в стомаха, на самотата и виденията. На няколко пъти Джоу бе принудена да затваря заведението, защото подът на бараката бе осеян с болнични постели, а гълъбиците й не смогваха да се оправят с пациентите. Шерифът на селото се разтреперваше, когато Джоу, с холандската лула в уста, застанеше пред него и с гръмовния си глас на пророк започваше да настоява за помощ. Никой не можеше да й откаже. Същите мъже, които с дивотиите си бяха спечелили лоша слава на селището, сега се поставяха покорно в нейна услуга. Не разполагаха с нищо подобно на болница, единственият лекар бе претоварен и Трошикокали съвсем естествено поемаше задачата да задвижи всички лостове в извънредното положение. Щастливците, които Джоу успяваше да измъкне от лапите на смъртта, се превръщаха в нейни безусловни длъжници. По този начин тя изплете през зимните месеци мрежа от познанства, които щяха да й се притекат на помощ по време на пожара.