Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

В края на януари 1850 г. падна незапомнена поледица, една от най-страшните по тези краища. Никой не смееше да се подаде навън, селото изглеждаше замряло и повече от десет дни нито един клиент не почука на вратата. Беше толкова студено, че въпреки непрестанно бумтящите печки, водата в легените замръзваше; през някои нощи вкарваха вътре дори коня на Елайза, за да не последва съдбата на други добичета, които осъмваха превърнати в буца лед. Жените спяха по две на легло, а тя се гушваше с индианчето — бе започнала да изпитва към него ревностна и ожесточена обич, на която то отвръщаше с мрачна преданост. Само Трошикокали можеше да съперничи на Елайза в обичта на малкия. „Един ден ще си родя силно и храбро момче като Том Без Племе, но много по-весело от него. Това дете никога не се смее“, пишеше Елайза на Дао Циен. Бабалу Лошия бе отвикнал да спи нощем и през дългите часове на мрака кръстосваше бараката от единия до другия й край, надянал руските ботуши, увит в проскубаните си кожи и с одеяло на раменете. Беше престанал да се бръсне и главата му се покри с къса вълча четина, досущ като дрехата му. А с нахлупената до ушите патешко жълта вълнена шапка, изплетена от Естер, имаше вид на бебе страшилище. Именно той долови в онова утро лекото потропване и успя да го отличи от шумовете на виелицата. Великанът надзърна навън, с револвер в ръка, и забеляза някакъв безформен вързоп в снега. Разтревожен, той повика Джоу и двамата успяха да го довлекат вътре, като се опитваха да попречат на вятъра да откърти входната врата. Пред тях лежеше полузамръзнал непознат човек.

Едва успяха да го съживят. Докато Бабалу го разтриваше и се стараеше да му налее бренди в устата, Джоу събуди гълъбиците и им нареди да разпалят огъня в печките, да сгреят вода и да напълнят коритото. Потопиха вътре посинелия странник и го държаха така, докато най-сетне той взе да идва на себе си и отрони няколко думи. Носът, краката и ръцете му бяха попарени от студа. Бил селянин от мексиканския щат Сонора, тръгнал като хиляди свои сънародници към златните залежи на Калифорния, обясни им той. Наричал се Джак — име на гринго, което очевидно не беше неговото, но пък и никой в този дом не използваше собственото си име. През следващите часове непознатият на няколко пъти се изправяше пред прага на смъртта, но точно когато изглеждаше, че повече нищо не може да се направи за него, той се връщаше от отвъдното и поглъщаше няколко глътки алкохол. Към осем часа, когато най-сетне бурята утихна, Джоу каза на Бабалу да отиде да доведе доктора. Мексиканецът, който до този миг лежеше неподвижен и дишаше на пресекулки като риба, я чу, отвори очи и стресна всички със страховито си „не“. Никой не бивало да знае, че е тук, настоя той толкова ожесточено, че не посмяха да му противоречат. Обясненията бяха излишни, явно имаше вземане-даване с правосъдието, а селото с бесилка на площада бе последното място на света, където беглец би потърсил убежище. Само страшната буря го бе принудила да похлопа на вратата им. Елайза не каза нищо, но не бе изненадана от съпротивата на мексиканеца — тя подушваше злото у него.

След три дни Джак бе вече възвърнал част от силите си, но му окапа върхът на носа, а пръстите на едната му ръка започнаха да почерняват и да гангренясват. Ала и този път не успяха да го убедят, че намесата на лекар е неизбежна — предпочитал да се разложи лека-полека, отколкото да увисне на бесилката, заяви им той. Джоу Трошикокали събра хората си в другия край на бараката и шепнешком стигнаха до заключението, че пръстите трябва да бъдат отрязани. Всички обърнаха очи към Бабалу Лошия.

— Аз? Дума да не става!

— Бабалу, кучи сине, не ми се прави на госпожица! — викна разярена Джоу.

— Направи го ти, Джоу, не ме бива за тази работа.

— След като разсичаш цял елен на части, ще се справиш и с това. Какво толкова, два нищо и никакви пръста!

— Да посегнеш на животно, е едно, а на християнин съвсем друго.

— Не мога да повярвам! Ама че копеле, с ваше извинение, момичета, да ми откаже такава дребна услуга! Малко ли съм направила за теб, неблагодарнико!

— Прощавай, Джоу, но никога не съм посягал на човешко същество…

— Какви ги дрънкаш! Нали уж беше убиец! Защо си лежал в затвора?

— За кражба на добитък — призна великанът, готов да заплаче от унижение.

— Аз ще се заема — намеси се Елайза пребледняла, но решително.

Всички се втренчиха смаяни в нея. Дори Том Без Племе изглеждаше по-годен за подобна операция от слаботелесното Чилийче.