Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Сега не е време за превземки, клетите християни зъзнат — заяви съпругата на преподобния, когато се появи в ковачницата със заешка яхния, гърненце шоколад и канелени сладки.

Същата госпожа обиколи селото, за да събере дрехи за останалите по фусти гълъбици и благопристойните дами проявиха щедрост. Всички те избягваха да минават покрай локала на другата мадам, но Джоу Трошикокали уважаваха, защото по време на епидемията им се бе наложило да опират до нея. Доста време четирите разпътници ходиха облечени като непорочни девици, със закопчани от горе до долу рокли, докато си набавят по-привлекателни одежди. В нощта на пожара жената на пастора пожела да отведе Том Без Племе у дома, но детето се вкопчи във врата на Бабалу и никой не можа да го откъсне оттам. Великанът прекара дълги безсънни часове край Чилийчето и момчето, свити на кравай под двете му ръце, възмутен от изненаданите погледи на ковача.

— Не си го и помисляй, човече. Не съм обратен — избоботи обидено Бабалу, без да се отделя от спящите.

Подаянията на миньорите и съдържанието на заровената под дъба торба с кафе позволиха на пострадалите да се сдобият с толкова удобен и приличен дом, че Джоу Трошикокали се замисли дали да не се откаже от предприятието на колела и да се установи най-сетне на едно място. Докато други селища изчезваха, когато златотърсачите тръгнеха към нови находища, това тук растеше, утвърждаваше се и дори имаше предложение да му се даде по-достойно име. След края на зимата нови попълнения от луди глави щяха да запълзят към полите на планината и съперницата на Джоу Трошикокали вече се подготвяше. Джоу разполагаше само с три момичета — беше ясно, че ковачът ще й отнеме Естер, но все някак щеше да се оправи. С милосърдните си дела тя бе спечелила известно уважение и не желаеше да го загуби — за пръв път в бурния си живот не се чувстваше отхвърлена от обществото. Това бе много повече от всичко, което бе постигала сред холандците в Пенсилвания, а и на нейната възраст мисълта да хвърли котва не беше съвсем за пренебрегване. Когато узна за намеренията й, Елайза реши, че ако през пролетта Хоакин Андиета или Муриета — не се появи, тя ще се сбогува с приятелите си и ще продължи да го търси.

В края на есента Дао Циен получи последното писмо от Елайза, което няколко месеца бе преминавало от ръка на ръка, следвайки стъпките му до Сан Франсиско. Беше напуснал Сакраменто през април. Зимата в този град му се стори безкрайна, крепяха го само писмата на Елайза, макар и нередовни, надеждата, че духът на Лин ще го открие, и дружбата с другия джун и . Дао бе набавил западни книги по медицина и с удоволствие и безкрайно търпение се бе заел да ги превежда ред по ред на своя приятел — така двамата едновременно попиваха тези толкова различни от азиатските знания. Научиха, че на Запад малко се знае за основните лечебни треви и за предпазването от болести и докато за вътрешната енергия на тялото ци дори не се споменаваше, в други области чуждоземните лекари бяха много по-напреднали. Дао прекарваше по цели дни в разисквания и сравнения с приятеля си, но залягането над учебниците не се оказа достатъчна утеха; уединението и самотата го гнетяха толкова много, че той напусна дъсчената колиба и градинката с билки и се премести в един от китайските хотели, където поне слушаше родна реч и се хранеше по свой вкус. Въпреки че клиентите му бяха твърде бедни и често ги лекуваше безплатно, Дао успяваше да заделя пари. Ако Елайза се върнеше, щяха да се настанят в хубава къща, мислеше си той, но докато живееше сам, хотелът му стигаше. Другият джун и възнамеряваше да си поръча млада съпруга от Китай и да се установи окончателно в Съединените щати — макар и чужденец, тук щеше да живее по-добре, отколкото в родината си. Дао Циен го предупреждаваше, че златните лотоси са суета, особено в Америка, където прекалено много се ходи пеш, и че фан уей ще се подиграват на жена с кукленски крака. „Кажи на търговеца да ти доведе усмихната и здрава съпруга, всичко останало е без значение“, посъветва го Дао, като си мислеше за краткия земен път на неговата незабравима Лин и колко по-щастлива щеше да бъде тя със силните крака и дробове на Елайза. Жена му чезнеше някъде, неспособна да открие посоката в чуждите земи. Той я зовеше в часовете за медитация и в стиховете си, но Лин не му се явяваше дори насън. За последен път я бе видял в трюма на кораба, когато го посети в зелената си атлазена рокля, с божури в косите, и го помоли да спаси Елайза, но това бе на равнището на Перу, а оттогава бе изтекла толкова много вода, земя и време, че Лин сигурно блуждаеше наоколо объркана. Дао си представяше как нежният й дух го търси из обширния непознат континент и не успява да го намери. По внушение на своя приятел джун и той поръча на някакъв току-що пристигнал от Шанхай художник да му нарисува портрет на Лин, но въпреки че следваше точните указания на Дао, всепризнатият майстор на татуировките и рисунките не успя да постигне ефирната хубост на Лин. Дао Циен си направи малък олтар от портрета и често сядаше пред него, за да я зове. Той не разбираше защо самотата, която преди бе считал за дар божи и богатство, сега му се струваше непоносима. Най-тягостното през моряшките му години бе липсата на тишина и лично пространство, където да поседи на спокойствие, а ето че сега ги имаше, но си търсеше другар. Мисълта да си заръча жена обаче му изглеждаше нелепа. Веднъж вече духовете на неговите предци му бяха намерили съвършената съпруга, ала се оказа, че зад привидния късмет, го дебнеше скрито проклятие. Дао бе познал споделената любов, но невинните години, когато всяка жена с малки крачета и добър характер му се струваше напълно задоволителна, никога нямаше да се върнат. Той смяташе, че е обречен да живее със спомена за Лин, защото никоя друга не би могла да заеме достойно мястото й. Дао Циен не търсеше слугиня или държанка. Дори необходимостта да създаде поколение, което да тачи името му и да се грижи за гроба му, не бе достатъчна подбуда. Опита се да обясни всичко това на приятеля си, но езикът му се заплете и той не можа да намери думи, за да изрази мъката си. Жената е полезно създание за работа, за да ражда деца и за удоволствие, но никой умен и образован мъж не би си помислил да я направи своя другарка, бе отвърнал приятелят му веднъж, когато Дао сподели чувствата си с него. В Китай един-единствен поглед наоколо бе достатъчен, за да разбереш подобно съждение, но в Америка отношенията между съпрузите изглеждаха различни. Първо никой нямаше държанки, поне открито. Малкото семейства на фан уей , които Дао Циен познаваше в тукашната земя на самотници, му изглеждаха непроницаеми. Той не можеше да си представи как протича близкото им съжителство, след като привидно мъжете считаха жените си за равни. Загадка, която му се щеше да разгадае, както и толкова други в тази невероятна страна.