Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Първите писма на Елайза пристигнаха до ресторанта и тъй като Дао Циен бе широко известен сред китайската общност, веднага му ги предадоха. Дългите, изпълнени с подробности послания, бяха най-свидния му другар. Той забеляза с изненада, че тъгува по Елайза — и през ум не му беше минавало, че приятелството с жена е възможно, особено ако е от друга култура. Макар да я бе виждал почти винаги в мъжки дрехи, тя му изглеждаше много женствена и се учудваше как всички останали приемат вида й, без да задават въпроси. „Мъжете не се поглеждат един друг, а жените ме взимат за изнежен младеж“, споменаваше тя в едно от писмата си. За Дао обаче Елайза си оставаше облеченото в бяло момиче от рибарската колиба във Валпараисо, което сам той бе накарал да си свали корсета, болната, която се остави безусловно на грижите му в трюма, топлото тяло, долепено до неговото в ледените нощи под брезентовия покрив, веселият глас, който си тананикаше, докато готвеше, и лицето със сериозно изражение, когато му помагаше да лекува ранените. Той вече не я виждаше като момиче, а като жена, въпреки крехките й кости и детски черти. Спомняше си колко много се бе променила, когато си отряза косата, и съжаляваше, че не е запазил плитката й — мисълта му бе хрумнала още тогава, но веднага я бе отхвърлил като срамен израз на прекалена разчувстваност. А ето че сега щеше да държи плитката в ръце и да си представя присъствието на необикновената си приятелка. В часовете на медитация Дао не пропускаше да насочва към Елайза защитна енергия с надеждата да й помогне по-лесно да преодолява хилядите смъртни опасности и всевъзможни беди, като се стремеше да не ги назовава със съзнанието, че мислиш ли за злото, накрая наистина го повикваш. Понякога я сънуваше и се събуждаше изпотен и тогава прибягваше до пръчиците на И Дзин , за да прозре невидимото. В мъглявите послания Елайза винаги се появяваше на път към планината, което до известна степен го успокояваше.

През септември 1850 г. Дао стана свидетел на шумно родолюбиво тържество, когато Калифорния се присъедини към останалите американски щати. Американската нация се простираше вече по целия континент от Атлантическия до Тихия океан. По онова време треската за злато започваше да се превръща в безкрайно и всеобщо разочарование и Дао виждаше тълпи от изнемощели и бедни мъже да чакат ред, за да отплават към родните места. Според вестниците тръгналите обратно към дома бяха повече от деветдесет хиляди. Моряците вече не бягаха, напротив — корабите не достигаха, за да поберат всички желаещи да си заминат. Един на всеки петима златотърсачи бе потънал във водите на някоя река или бе загинал от болест или от студ, мнозина бяха станали жертва на убийство или сами си бяха пръснали черепа. Все още пристигаха чужденци, тръгнали месеци преди това, но златото вече не бе достъпно за всеки смелчага с ведро, лопата и чифт ботуши — времето на самотните герои отминаваше и на тяхно място се настаняваха мощни компании с машини, способни да разрежат планината с водни струи. Миньорите работеха на надница и единствените, които забогатяваха, бяха предприемачите — не по-малко жадни за бързи печалби от търсачите на приключения от 49-а, но много по-хитри. Като шивачът евреин, на име Леви, който произвеждаше неизменното работно облекло: панталони от груб плат, с двойни шевове и метални капси отстрани. Но докато много златотърсачи си тръгваха, китайците продължаваха да прииждат мълчаливо, като мравки. Дао Циен често превеждаше от английски вестниците за своя приятел джун и , комуто особено много допадаха статиите на някой си Джейкъб Фриймънт, защото мненията им съвпадаха.

„Хиляди аргонавти се завръщат по домовете си разочаровани, задето не са успели да открият Златното руно, и одисеята им добива трагични краски, ала мнозина остават, макар и бедни, защото вече не могат да живеят другаде. Две години по тези диви и приказни земи променят хората. Опасностите, приключенията, здравето и жизнените сили, на които човек се радва в Калифорния, не се срещат на никое друго място. Златото изпълни предназначението си — привлече мъжете, които завладяват нови територии и ги превръщат в Обетована земя. Това е необратимо…“, пишеше Фриймънт.

Според Дао Циен обаче тук бе раят на алчните и нетърпеливи сребролюбци, обсебени от мисълта за бързо забогатяване. Духовна храна нямаше, докато насилието и невежеството процъфтяваха. А той беше убеден, че тези злини пораждат всички останали. През своите двайсет и седем години Дао бе видял много и макар да не се считаше за блюстител на морала, гибелното опошляване на нравите и безнаказаността на престъпленията го впечатляваха дълбоко. Той смяташе, че подобна страна е обречена да потъне в тресавището на собствените си пороци. Бе загубил надеждата, че в Америка ще открие бленуваното спокойствие — тя решително не беше място за кандидат-мъдрец. Защо тогава го привличаше толкова силно? Трябваше да попречи на тази земя да го омагьоса, както ставаше с всеки, стъпил на бреговете й; възнамеряваше да се завърне в Хонконг или да отиде при приятеля си Ебенизър Хобс в Англия, за да се учат и да упражняват заедно професията си. През годините след отвличането му на борда на „Либърти“, Дао Циен многократно бе писал на английския лекар, но тъй като плаваше из океаните, дълго време не получи отговор. Най-сетне, през февруари 1849 г., във Валпараисо едно от писмата на Хобс попадна у капитан Джон Съмърс и той го предаде на китаеца. Приятелят му пишеше, че се е посветил на хирургията в Лондон, но истинското му призвание били психическите заболявания — нова и твърде малко проучена от науката област.