Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Откъде си я взела! — извика той, като я сграбчи с две ръце за раменете.

— Моя си е! Купих я — отвърна жената ужасена.

— Откъде? — продължи да я разтърсва капитанът, докато не се приближи един от пазачите.

— Какво има, мистър? — намеси се заплашително човекът.

Капитанът направи знак, че ще плати на жената и я завлече, по-скоро пренесе, до една от кабините на втория етаж. Дръпна завесата и с един шамар я хвърли по гръб на леглото.

— Казвай откъде имаш брошката или ще ти избия всичките зъби, чуваш ли?!

— Не съм я откраднала, господине, кълна ви се. Дадоха ми я.

— Кой ти я даде?

— Ако ви кажа, няма да ми повярвате…

— Кой?!

— Едно момиче, преди време, на един кораб…

Асусена Пласерес бе принудена да разкаже на този грубиян как бе получила брошката от готвача китаец, срещу положените от нея грижи за непознато момиче, което тъкмо било пометнало и умирало бавно в трюма на някакъв кораб насред Тихия океан. Докато я слушаше, гневът на капитана започна да преминава в ужас.

— Какво стана с нея? — попита потресен Джон Съмърс, стиснал глава с ръце.

— Не зная, господине.

— За Бога, жено, кажи какво стана с нея — замоли я той и хвърли в скута й връзка банкноти.

— Кой сте вие?

— Нейният баща.

— Тя умря от загубата на кръв и изхвърлихме тялото й в морето. Това е истината, кълна се — отвърна без колебание Асусена Пласерес, защото си помисли, че след като клетото момиче бе преплавало половината свят, скрито в миша дупка, щеше да е непростимо от нейна страна да прати таткото по следите му.

Елайза прекара цялото лято в селището — покрай различните занимания дните се изнизаха. Първо дизентерията повали Бабалу Лошия, а това предизвика всеобщ смут, тъй като епидемията се смяташе за отминала. От няколко месеца нямаше нито един случай, за който да съжаляваха, освен смъртта на двегодишно момченце — първото, родено и починало на този кръстопът на пришелци и любители на приключения. Мъртвото дете постави върху селото клеймо на достоверност и то престана да бъде затънтен лагер: правото му да присъства на картите не се определяше вече само от бесилката, а и от християнското гробище с малка могила на невръстно създание, чийто живот бе протекъл изцяло тук. Докато бараката играеше ролята на лазарет, обитателите й бяха избегнали като по чудо болестта — Джоу не вярваше в заразите. Според нея всичко било въпрос на късмет: Господ пращаше на света чума и едни я пипваха, други — не. По тази причина тя не взимаше предпазни мерки, позволи си дори да пренебрегне разумните съвети на лекаря и преваряваше водата за пиене само от време на време, и то с мърморене. Когато се преместиха в прилична къща, всички се почувстваха в безопасност — след като не се бяха разболели преди, сега вероятността беше още по-малка. Няколко дни след Бабалу дойде редът на Трошикокали, на сестрите от Мисури и на хубавата мексиканка. Отвратителното разстройство ги изтръшка, всички изгаряха от треска и неудържимо трепереха, което в случая на Бабалу разлюляваше цялата къща. Точно тогава се появи Джеймс Мортън, в неделен костюм, да иска официално ръката на Естер.

— Ох, синко, не можеше да избереш по-неподходящ момент — въздъхна Трошикокали, но беше прекалено зле, за да му откаже, и с вайкане му даде благословията си.

Естер разпредели нещата си между момичетата — искаше да започне новия живот на чисто, и още същия ден се венча без много уговорки. Присъстваха само Том Без Племе и Елайза, единствените здрави от дружината. Двойна редица от бивши клиенти на Естер се бе строила от двете страни на улицата и приветстваше младоженците с викове и изстрели. Бившата гълъбица се настани в ковачницата, твърдо решена да я превърне в семейно гнездо и да забрави за миналото, но всеки ден намираше време да отскача до дома на Джоу с топла храна и чисти дрехи за болните. На Елайза и на Том Без Племе се падна неблагодарната задача да се грижат за останалите обитатели. Селският доктор — младеж от Филаделфия, който от месеци предупреждаваше, че отпадъците, изхвърляни от златотърсачите нагоре по течението, замърсяват водата, без никой да му обръща внимание, постави дома на Джоу под карантина. Спестяванията им отидоха по дяволите и те не започнаха да гладуват само благодарение на Естер и на безименните дарове, които се появяваха загадъчно пред прага им: торба боб, либра-две захар, тютюн, кесийки със злато на прах, сребърни монети. За да помогне на приятелите си, Елайза прибягна до наученото от мама Фресия в детството и от Дао Циен в Сакраменто, докато най-сетне един по един всички се вдигнаха на крака, макар че още дълго ходеха като замаяни. Бабалу Лошия изстрада най-много — циклопското му тяло не бе свикнало да боледува и той толкова много отслабна, че месата му увиснаха, а татуировките загубиха очертанията си.