Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

На Бабалу Лошия също му бе омръзнало да играе ролята на сводник и пазач. Заседналият живот го отегчаваше, а Трошикокали толкова се бе променила, че почти нямаше смисъл да продължават работа заедно. След като тя бе загубила желанието си да развива занаята, какво оставаше за него? В моменти на отчаяние той се доверяваше на Чилийчето и двамата се отдаваха на най-невероятни мечти за бъдеща съвместна дейност: да създадат пътуваща трупа, да си купят мечка, която да обучат да се боксира и да бродят с нея от село на село, като приканват смелчаците да премерят сили със звяра. Бабалу се стремеше към приключения, а Елайза съобразяваше, че това би бил добър предлог, за да не тръгва сама по дирите на Хоакин Андиета. Освен готвенето и свиренето на пиано при Трошикокали нямаше кой знае колко много работа и безделието помрачаваше и нейното настроение. Елайза копнееше да се върне към необятната свобода на пътищата, но се чувстваше привързана към приятелите си, а при мисълта да се отдели от Том Без Племе, сърцето й се късаше. Малчуганът вече четеше свободно и пишеше старателно — бе успяла да го убеди, че когато порасне, трябва да учи за адвокат и да защитава правата на индианците, вместо да отмъщава за убитите с оръжие в ръка, както настояваше Джоу. „Така ще бъдеш много по-силен воин и гринговците ще се боят от тебе“, повтаряше му тя. Детето все още не се смееше, но веднъж-дваж, когато присядаше до нея, за да го гали по главата, по намръщеното му индианско личице пробягваше сянката на усмивка.

Дао Циен се появи в дома на Джоу Трошикокали в една сряда на декември, в три следобед. Вратата му отвори Том Без Племе, покани го да влезе в празния по това време хол и отиде да повика гълъбиците. Малко след това хубавата мексиканка се появи в кухнята, където Чилийчето месеше хляба, и съобщи, че някакъв китаец питал за Елиас Андиета. Елайза обаче бе толкова улисана от работата и от спомена за кошмарите от предишната нощ, в които се смесваха игрални маси и извадени очи, че не й обърна внимание.

— Някакъв китаец пита за тебе, не чуваш ли — повтори мексиканката и тогава сърцето на Елайза я блъсна в гърдите.

— Дао! — извика тя и хукна навън.

Но когато влезе в хола, се озова пред съвършено различен човек и й бяха нужни няколко секунди, за да разпознае приятеля си. Той вече нямаше плитка, косата му бе подстригана късо, сресана гладко назад и загладена с брилянтин, носеше кръгли очила с телени рамки, тъмен сюртук, жилетка с три копчета и кюнецообразни панталони. В едната си ръка държеше палто и чадър, а в другата — цилиндър.

— Боже Господи, Дао! Какво е станало с теб?

— В Америка човек трябва да се облича като американец — усмихна се той.

В Сан Франсиско го бяха нападнали трима престъпници и още преди Дао да откачи ножа от колана си, го бяха зашеметили с удар по главата само заради удоволствието да се позабавляват с един „поднебесен“. Когато се свести, той се видя проснат в някаква уличка, овъргалян в нечистотии, с отрязана и увита около врата плитка. Тогава реши да поддържа косата си къса и да се облича като фан уей . Новият му образ изпъкваше сред множеството в Китайския квартал, но, от друга страна, откри, че е много по-радушно приеман навън и че пред него се отварят вратите дори на забранени досега места. Вероятно беше единственият китаец с подобен вид в града. Плитката се считаше за свещена и решението да я отреже бе знак, че няма намерение да се връща повече в Китай и желае да се установи окончателно в Америка — непростимо предателство спрямо императора, отечеството и предците. В същото време костюмът и прическата му будеха известно възхищение, защото показваха, че има достъп до света на американците. Елайза не сваляше очи от него. Това беше чужд човек, с когото трябваше наново да се опознава. Дао Циен се поклони няколко пъти в обичайния за него поздрав, а тя едва сдържа лумналия в нея порив да увисне на врата му. Много пъти бе спала до него, но никога не се бяха докосвали без извинението на съня.

— Мисля, че те харесвах повече, когато беше китаец от главата до петите, Дао. Сега си друг човек. Дай да те помириша — помоли го тя.

Той замръзна смутен и Елайза започна да го души като куче плячката си, докато най-сетне долови лекия дъх на море — същия успокоителен мирис от миналото. Новата прическа и строгите дрехи го състаряваха и той вече нямаше предишния волен младежки вид. Беше отслабнал и изглеждаше по-висок, с изпъкнали върху гладкото лице скули. Елайза се загледа с наслада в устата му, отлично помнеше заразителната усмивка и съвършените му зъби, но не и сладострастните очертания на устните му. Забеляза мрачната нотка в погледа, но реши, че за това са виновни очилата.