Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Теми не му липсваха: като премеждията на младия златотърсач, осемнайсетгодишен хлапак, който за година нечовешки труд успял да събере десетте хиляди долара, необходими да се завърне в Оклахома и да купи ферма за своите родители. Един слънчев ден, докато слизаше към Сакраменто по склоновете на Сиера Невада, Фриймънт се натъкна на група безпощадни мексиканци или чилийци — така и не се разбра. Знаеше се само, че са говорели на испански, защото бяха имали безочието да оставят надпис на този език, издълбан с нож върху парче дърво: „Смърт на янките“. И понеже им било малко да го пребият и ограбят, взели, че го завързали гол за едно дърво и го намазали с мед от глава до пети. Два дни по-късно, когато патрулът го открил, той вече не бил на себе си, а комарите били направили кожата му на решето.

Фриймънт бе изпитал журналистическия си талант в нездравата тематика със сърцераздирателното описание за гибелта на Хосефа — млада мексиканка от един танцувален салон. Веднъж, в Деня на независимостта, когато тъкмо влизаше в Даунвил, той се озовал насред шумно тържество, обилно поливано с алкохол начело с местния кандидат за сенатор. Някакъв пиян златотърсач нахлул неканен в стаята на Хосефа, но тя го отблъснала и забила нож право в сърцето му. Когато Джейкъб Фриймънт пристигнал, тялото вече бе положено върху една маса, покрито с американското знаме, а насъбралите се близо две хиляди, озверели от расовата ненавист фанатици, настояваха Хосефа да бъде обесена. Невъзмутима, с петна от кръв по бялата блуза, мексиканката пушеше цигара, сякаш крясъците не се отнасяха до нея, и с бездънна омраза разглеждаше лицата на мъжете, с пълното съзнание каква запалителна смес от агресивност и плътско желание буди у тях. Някакъв лекар се осмели да се застъпи за нея, като обясняваше, че е действала в своя защита и че като убият Хосефа, ще затрият и детето в утробата й, но тълпата го принуди да млъкне със заплахата, че и него ще окачат на въжето. Довлякоха насила още трима ужасени доктори, за да прегледат Хосефа, и след като те заявиха, че не е бременна, импровизираният съд издаде присъдата за броени минути. „Мърльовците не бива да се разстрелват, те трябва да бъдат справедливо наказвани и да увисват на бесилката с цялата тежест на закона“, заяви един от заседателите. Фриймънт присъстваше за пръв път на саморазправа и описваше с пламенни слова как в четири следобед понечили да повлекат мексиканката към моста, където бесилката вече била издигната, но Хосефа се изтръгнала гордо и сама тръгнала към лобното си място. Хубавицата изкачила стъпалата без чужда помощ, с увита около глезените пола, сама надянала примката на врата си, оправила черните си плитки и се простила с храброто „Сбогом, господа“, с което изумила журналиста и посрамила всички останали. „Хосефа умря не защото беше виновна, а защото беше мексиканка. В Калифорния за пръв път линчуват жена. Каква загуба, след като жените тук са толкова малко!“, пишеше Фриймънт в края на статията си.

Дирите на Хоакин Муриета отведоха журналиста до вече напълно оформени селища с училище, библиотека, църква и гробище, както и до други, където единственият признак за култура бяха бардакът и затворът. Виж, saloons имаше навсякъде, те бяха средищата на обществения живот. Точно там отсядаше Джейкъб Фриймънт и започваше да разпитва, като по този начин очертаваше с малко истина и повече измислици пътя — или легендата — за Хоакин Муриета. Кръчмарите описваха разбойника като кръвожаден испанец, облечен в кожа и черно кадифе, с големи сребърни шпори и нож на пояса, яхнал най-буйния ат на земята. Разказваха как влизал самоуверено сред звън от шпори, следван от шайката си злодеи, хвърлял сребърни долари върху тезгяха и поръчвал по чаша за всички присъстващи. Никой не смеел да откаже, дори най-големите смелчаци пиели мълчаливо под стрелкащия поглед на този грубиян. Според властниците обаче във въпросното лице нямало нищо особено, ставало дума за най-обикновен престъпник, способен на нечувани жестокости, който успявал да се измъкне от правосъдието само заради подкрепата на „мърльовците“. Чилийците твърдяха, че бил техен сънародник и произхождал от някакво село на име Кильота, изтъкваха, че бил верен другар и никога не пропускал да се отплати за сторена услуга, поради което било по-благоразумно да го подкрепят. Мексиканците, от своя страна, се кълняха, че бил образован младеж, потомък на стар благороднически род от Сонора и че е станал злосторник за отмъщение. Комарджиите го смятаха за голям майстор в играта на монте , но го избягваха, понеже имал невероятен късмет с картите и не се колебаел да извади ножа при най-дребния повод. Белите проститутки умираха от любопитство — шушукаше се, че красивият и щедър левент притежавал неуморен член, като на млад жребец, докато латиноамериканките не се и надяваха да го видят. Според техните разкази Хоакин Муриета имал навика да им дава незаслужено бакшиш, въпреки че никога не се възползвал от услугите им, защото бил верен на своята годеница. Едни го описваха като среден на ръст, с черна коса и блестящи като въглени очи, боготворен от бандата си, неудържим пред препятствията, жесток с враговете си и галантен към жените. Други твърдяха, че бил грубиян, имал вид на роден престъпник, че лицето му било разсечено от грозен белег и че в него нямало нищо привлекателно, благородно и изискано. Джейкъб Фриймънт отсяваше мненията, които най-добре прилягаха на собствената му представа за разбойника, и като такъв го рисуваше в писанията си — винаги достатъчно двусмислени, за да може да се отметне, в случай че налети изневиделица на своя герой. Кръстосва нагоре-надолу през четирите месеца на лятото, без да го открие, но въз основа на различните разкази построи геройска и подобна на приказка биография. Тъй като не желаеше да признае поражението си, журналистът сам измисляше кратки срещи по късна доба из мрачни пещери и горски дъбрави. Нямаше кой да го обори. Мъже с маски на лицата го водеха на кон с вързани очи: не знаел кои са, но говорели на испански, пишеше той. Трескавото красноречие, с което преди години бе описвал в Чили патагонските индианци от Огнена земя, без кракът му да е стъпвал там, сега му идваше на помощ, за да изгради въображаем образ на разбойника. Постепенно Фриймънт започна да се влюбва в творението си и накрая сам си повярва, че го познава лично, че тайните срещи по пещерите са истина и че издирваният лично го е натоварил да описва подвизите му, защото се смятал за закрилник на онеправданите испанци, а и все някой трябвало да поеме задачата да отреди нему и на делото му подобаващо място в зараждащата се история на Калифорния. Журналистическият материал беше малко, но литературният — напълно достатъчен за романа, който Джейкъб Фриймънт се готвеше да напише през зимата.