Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Елайза не знаеше по коя следа да тръгне. В тези смутни времена Хоакин Андиета се бе изгубил някъде и на негово място започваше да добива плът образът на разбойник със същите външни черти и много сходно име, когото тя не желаеше да отъждестви с благородния си възлюбен. Не беше възможно авторът на страстните писма, които Елайза пазеше като своя единствена ценност, да бъде един и същ с мъжа, комуто се приписваха такива страшни злодеяния. Тя вярваше, че нейният любим никога не би се съюзил с лишен от сърце човек като Джак Трите Пръста, но през нощите, когато Хоакин й си явяваше насън с хиляди различни лица и противоречиви послания, увереността й се стопяваше. Елайза се събуждаше разтреперана, преследвана от обезумелите призраци на собствените си кошмари. Бе загубила умението да влиза и да излиза от сънищата, когато поиска, както я бе учила преди мама Фресия, както и да разгадава предзнаменования и видения — те дълго трещяха в съзнанието й, като влачени от реката камъни. Елайза попълваше дневника си неуморно с надеждата, че веднъж описани, образите ще придобият известен смисъл. Препрочиташе буква по буква любовните писма, за да търси в тях пояснителни знаци, но само се объркваше още повече. Писмата бяха единственото доказателство за съществуването на нейния любим и тя се вкопчваше в тях, за да не загуби окончателно разсъдъка си. Понякога едва устояваше на изкушението да потъне в безразличие, за да се избави от мъката да продължи да го търси. Елайза вече се съмняваше във всичко: в прегръдките в дрешника, в месеците, прекарани в гробницата на корабния трюм, в детето, изтекло с кръвта й.

Паричните трудности, породени от женитбата на Естер за ковача, лишила с един замах дружината от една четвърт от доходите й, както и от седмиците, през които дизентерията остави останалите на легло, бяха толкова големи, че Джоу насмалко не загуби къщата и само ужасът да види гълъбиците си на служба при съперницата, й даде сили да не отстъпва от борбата. Момичетата бяха преминали през ада и не беше редно да ги тласне отново към подобен живот, защото мимо себе си се бе привързала към тях. Винаги се бе считала за грешка на природата — мъж, напъхан насила в женско тяло — и не можеше да се начуди откъде се бе пръкнало у нея това подобие на майчински инстинкт, и то точно когато най-малко й отърваше. Трошикокали защитаваше ревностно Том Без Племе, но обичаше да казва, че го прави „като старшина“. Никакви глезотии — не й бяха присъщи, — малкият следва да стане силен като дедите си, превземките само увреждат мъжествеността, предупреждаваше тя Елайза, когато я завареше прегърнала детето да му разказва приказки. Новопоявилата се нежност към гълъбиците бе голяма пречка, на всичко отгоре те самите я усещаха и започнаха да наричат Джоу „майко“. Прякорът я изкарваше от равновесие, беше им го забранила, но те не й обръщаха внимание. „Ние с вас сме в търговски отношения, дявол да го вземе. Да сме наясно: докато ви бива за работа, ще имате пари, подслон, храна и закрила, но щом се разболеете, щом се отпуснете, щом се набръчкате и побелеете, сбогом! Много бързо ще ви заместя, уличници да искаш на тоя свят“, мърмореше Трошикокали. И за да й усложни живота, изневиделица се появяваше сладникавото чувство, което никоя сводница със здрав разум не можеше да си позволи. „Това ти е за урок, понеже си добра душа“, подсмиваше й се Бабалу Лошия. И беше прав, защото, докато тя бе губила ценно време в грижи за болни, които не познаваше дори по име, другата мадам в селото не допусна нито един от тях да пристъпи прага й. Джоу обедняваше все повече, а съперницата й с всеки изминал ден наливаше плът — беше се изрусила, радваше се на любовник с десет години по-млад от нея, с мускули на атлет и диамант на зъба, бе разширила предприятието си и в края на седмицата златотърсачите заставаха на опашка пред вратата й с парите в едната ръка и шапката в другата, защото никоя жена, колкото и ниско да е паднала, не търпи мъж с шапка на главата. Не, в нашата професия решително няма бъдеще, повтаряше Джоу: законът не ги закриляше, Господ ги бе забравил и оттук нататък ги очакваше само старост, нищета и самота. Хрумна й мисълта да се захване да пере чужди дрехи и да прави торти за продан, като запази все пак игралните маси и срамотните книги, обаче момичетата отказаха да си печелят хляба с толкова тежка и зле платена работа.

— Калпав занаят е вашият, момичета. Омъжете се, изучете се за учителки, направете нещо за себе си и не ме нервирайте повече — въздишаше угрижено Джоу.