Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

През тези дни в местния вестник се появи съобщение за някакъв бандит — чилиец или мексиканец, не беше много ясно, — който започваше да добива известност надлъж и нашир по Главната жила. По онова време в района на златото цареше насилие. Разочарованите американци, разбрали, че само малцина забогатяват бързо, като по чудо и като на шега, обвиняваха чужденците в прекомерна алчност и че само трупали богатства, без да допринасят за напредъка на страната. Алкохолът им вдъхваше смелост, а безнаказаното прилагане на измислените от самите тях наказания им даваше мнимото усещане за власт. Нито един янки не биваше наказван за престъпления срещу друга раса, още по-лошо — ако беше белокож, обвиняемият можеше дори да си избере съдия. Расовото противопоставяне се превърна в сляпа омраза. Мексиканците отказваха да приемат, че са загубили земите си във войната и не желаеха да напуснат своите стопанства и рудници. Китайците понасяха мълчаливо издевателствата, не отстъпваха и неотклонно дълбаеха златоносните жили с нищожни печалби, но с такава безкрайна упоритост, че постепенно, грам по грам, натрупваха цяло състояние. Хиляди чилийци и перуанци, пристигнали първи още с избухването на треската за злато, предпочетоха да се завърнат у дома — безсмислено беше да преследват мечтата си при подобни обстоятелства. През 1850 г. управата на Калифорния гласува данък, създаден изцяло в полза на белите златотърсачи. Негрите и индианците останаха извън него: те имаха право да работят само като роби. От друга страна, чужденците се задължаваха да плащат всеки месец по двадесет долара, както и да подновяват документа си за собственост, което практически беше невъзможно — изключено беше да изоставят участъка си и да пътуват със седмици до градовете, за да спазят закона, ала не го ли стореха, шерифът слагаше ръка на рудника или го отстъпваше на някой американец. Служителите, призвани да следят за изпълнението на мерките, се назначаваха от губернатора, а заплатата им се начисляваше от данъка и глобите — съвършен начин за поощряване на подкупите. Законът се прилагаше само спрямо тъмнокожи пришелци, въпреки че според договора, сложил край на войната от 1848 г., мексиканците получаваха право на американско поданство. Следващият указ ги срази окончателно — собствеността върху имотите, където бяха живели поколения наред, трябваше да бъде узаконена от съда в Сан Франсиско. Делата се точеха с години и струваха цяло състояние, на всичко отгоре съдиите и приставите често се оказваха същите, които си присвояваха земите. А след като законът не ги закриляше, мнозина просто заставаха срещу него и окончателно поемаха пътя на злосторници. Но ако в началото се бяха задоволявали с кражба на добитък, сега вече нападаха самотни златотърсачи и пътници. Някои банди се прочуха с жестокостта си — те не само обираха жертвите си, но и ги измъчваха за забавление, преди да ги довършат. Носеше се слух за един особено кръвожаден разбойник, на когото се приписваше, наред с останалите престъпления, ужасяващата смърт на двама млади американци. Телата им бяха открити завързани за едно дърво, със следи, че са били използвани за мишена при хвърляне на ножове и за капак езиците им бяха отрязани, очите извадени, а кожата одрана; бяха ги оставили полуживи, обречени на бавна смърт. Наричаха престъпника Джак Трите Пръста и според мълвата той бил дясната ръка на Хоакин Муриета.

Но не всичко беше диващина — градовете се развиваха, изникваха нови селища, цели семейства се заселваха, раждаха се вестници, театрални трупи и оркестри, строяха се банки, училища и храмове, прокарваха се пътища, съобщенията се подобряваха. Имаше дилижанска служба, а пощата идваше редовно. Започнаха да пристигат жени и да се заражда общество със стремежи за ред и добродетелност, времето на самотните мъже и проститутките отминаваше, забелязваха се дори опити за установяване на законен ред и за връщане към цивилизацията, забравена покрай безумието по леснодостъпното злато. Нарочно тържество, с духова музика и парад, ознаменува прекръстваното на селцето с порядъчно име. Сред участниците беше и Джоу Трошикокали, облечена за пръв път в женски дрехи и придружена от цялата си свита. Новодошлите съпруги мърмореха с неприязън по адрес на „изписаните лица“, но се правеха, че не забелязват Джоу и нейните гълъбици — твърде много хора бяха спасили те по време на епидемията. Срещу другия бардак обаче благопристойните дами поведоха истинска, но съвършено безполезна война, тъй като на деветима мъже все още се падаше по една жена. В края на годината Джеймс Мортън посрещна с добре дошли пет квакерски семейства, прекосили континента на волски каруци, но не заради златото, а привлечени от необятните девствени простори.