Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Дао имаше намерението да поработи известно време в Дай Фао , Големия град, както сънародниците му наричаха Сан Франсиско, а после да отплава за Китай, в случай че Ебенизър Хобс не отговори скоро на последното му писмо. Той се изуми от промяната, настъпила в Сан Франсиско за малко повече от година. Вместо шумния стан от колиби и палатки, който бе видял с очите си, Дао се озова в уреден и процъфтяващ град, с добре очертани улици и многоетажни сгради, където навред се строяха нови жилища. Три месеца преди това чудовищен пожар бе изпепелил няколко квартала — все още личаха следи от овъглените постройки, но жарта още не била угаснала, когато всички грабнали теслите и се втурнали да възстановяват сринатото. Имаше разкошни хотели с парапети и балкони, казина, барове и ресторанти, елегантни коли и космополитно, зле облечено и зле възпитано население, сред което тук-там се забелязваха цилиндри на контета. Всички останали бяха брадясали и кални, с вид на непрокопсаници, ала тук никой не беше такъв, какъвто изглеждаше: докерът на пристанището можеше да се окаже латиноамерикански благородник, а кочияшът — адвокат от Ню Йорк. След минута разговор с някоя от тези страховити особи се случваше да попаднеш на възпитан и изискан човек, който при първия повод вадеше от джоба си многократно прегъвано писмо от жена си и го показваше със сълзи на очи. Или обратното — наконтеният франт се оказваше измамник в добре скроена дреха. Докато обикаляше из центъра, Дао не забеляза училища, затова пък видя деца, които се бъхтеха като възрастни: копаеха дупки, пренасяха тухли, караха мулета и лъскаха обувки, но усилеше ли се морският вятър, хукваха да пускат хвърчила. По-късно той узна, че повечето от тях са сираци, обикалят улиците на банди и крадат храна, за да се прехранват. Представителките на нежния пол се брояха все още на пръсти и щом някоя от тях се зададеше напето по улицата, движението спираше и всички се отдръпваха, за да й сторят път. В подножието на хълма „Телеграф“, където семафор със знаменца показваше произхода на навлезлите в залива кораби, се простираха няколко улици, където жените не бяха рядкост — това беше Червения квартал, управляван от австралийски, тасманийски и новозеландски сводници. Дао Циен бе чувал за тях и знаеше, че самотен китаец не бива да замръква наоколо. Той забеляза, че в магазините се предлагат изделия, каквито бе виждал и в Лондон. Всичко пристигаше по море, включително пратката с котки за борба срещу плъховете, която се бе разпродала до крак като луксозна стока. Гората от мачти на изоставените в залива плавателни съдове бе намаляла до една десета — много от тях бяха потопени за запълване на терена и за да се строи отгоре им, или бяха превърнати в хотели, кръчми и затвори; имаше дори приют за луди, където оставаха до последния си дъх несретниците, потънали в неизлечимото алкохолно умопомрачение. Необходимост от подобно заведение безусловно имаше, тъй като преди това обезумелите бяха дочаквали смъртта, завързани за дърветата.

Дао Циен се отправи към Китайския квартал и установи, че слуховете са верни — сънародниците му бяха построили цял град в самото сърце на Сан Франсиско, където се говореше на мандарински и на кантонски, надписите бяха на китайски и навсякъде пъплеха само хора с дръпнати очи, сякаш наистина се намираше в Поднебесната империя. Той се настани в приличен хотел и се приготви да упражнява лекарския си занаят толкова, колкото бе необходимо, за да събере малко повече пари, предвид предстоящото дълго пътуване. Случи се обаче нещо, което щеше да провали намеренията му и да го задържи в града: „Кармата ми не е била да заживея мирно в планински манастир, както някога си мечтаех, а да поведа безкрайна война без примирие“, заключи той след много години, когато обръщаше поглед към миналото и виждаше ясно изминатите пътища, както и тези, които му предстоеше да извърви. Няколко месеца по-късно Дао получи последното писмо от Елайза в плик, преминал през много ръце.

Паулина Родригес де Санта Крус слезе от „Фортуна“ като императрица, заобиколена от свитата си и с деветдесет и три сандъка. Третото пътуване на капитан Джон Съмърс с лед на борда се бе оказало истинско мъчение за него, за пътниците и за екипажа. Паулина накара всички да разберат, че корабът е неин и за да го подчертае, противоречеше на капитана и раздаваше произволни заповеди на моряците. Не я обезсили дори морската болест — слонският й стомах издържа на плаването с едно-единствено последствие: нарасналия апетит. Час по час отрочетата й се шмугваха в някой ъгъл на кораба, макар че бавачките не сваляха очи от тях, а когато това се случеше, камбаната на борда удряше тревога и се налагаше да спират ход, защото обезумялата майка пищеше, че децата са паднали през борда. Капитанът се опитваше да й обясни възможно най-внимателно, че ако наистина се е стигнало дотам, ще е по-добре да се примири, тъй като океанът вече ги е погълнал, но Паулина заповядваше да спуснат спасителните лодки във водата. Рано или късно малчуганите се появяваха и след неколкочасова трагедия плаването отново продължаваше. Един ден обаче противното й кученце се подхлъзна и падна в океана пред неколцина свидетели, които обаче предпочетоха да запазят мълчание. Мъжът й и деверът й я чакаха на кея в Сан Франсиско с цяла върволица файтони и каруци за семейството и за багажа. Построеното в нейна чест ново жилище — изискана викторианска къща — бе пристигнало в сандъци от Англия, номерирано по части и с план за сглобяването. Бяха внесли също така тапети, мебели, арфа, пиано, лампиони и дори порцеланови статуетки и пасторални картини за украса. Паулина не хареса новия си дом. В сравнение с мраморния й палат в Чили този тук й се струваше като кукленска къща, готова да се срути при първото облягане на стената, но засега нямаше избор. Достатъчно й бе да хвърли само един поглед върху града, където животът кипеше, за да прецени възможностите му.