Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Как изглежда брат ти?

— Не много висок, с черна коса и очи, с бяла кожа, като мен, но не си приличаме. Той е слаб, мускулест, храбър и пламенен. Когато заговори, другите млъкват.

— И Хоакин Муриета е такъв, но той не е чилиец, а мексиканец.

— Сигурен ли сте?

— Не съм сигурен в нищо, но ако видя Муриета, ще му кажа, че го търсиш.

На следващата нощ Джак изчезна и повече не чуха дума за него. Две седмици по-късно обаче пред вратата на бараката се появи изневиделица торба с две либри кафе. След малко, когато започна да приготвя закуската, Елайза я отвори и видя, че това не е кафе, а злато на прах. Според Джоу Трошикокали торбата можеше да идва от всеки един от болните златотърсачи, за които се бяха грижили през последните месеци, но сърцето на Елайза подсказваше, че точно Джак я е оставил като вид отплата. Този човек не желаеше да дължи услуга никому. В неделя чуха, че шерифът организира хайка за убиеца на някакъв миньор — бяха го намерили в колибата му, където зимувал сам, с девет рани от нож в гърдите и с изхвръкнали очи. От златото му нямало и помен, а заради жестокостта на убийството го приписаха на индианците. Джоу Трошикокали не искаше да си създава неприятности и зарови двете либри злато под един дъб, като нареди изрично на всички да си затварят устата и да не споменават дори на шега за мексиканеца с отрязаните пръсти и за торбата с кафе. През следващите два месеца стражарите избиха половин дузина индианци и забравиха за случая — имаха далеч по-спешни проблеми за решаване, — а когато вождът на племето се появи и достойно поиска обяснение, очистиха и него. Индианци, китайци, негри и мулати нямаха право да свидетелстват в съда срещу белокожи. Само Джеймс Мортън и другите трима квакери от селото се осмелиха да се опълчат на множеството, готово за саморазправа. Те застанаха с голи ръце пред осъдения, рецитирайки откъси от Библията, в които се запретяваше убийството на ближния, но тълпата бързо ги изтласка. Никой не знаеше за рождения ден на Елайза и затова не го отпразнуваха, но, така или иначе, нощта на 15 март щеше да остане паметна за нея и за всички останали. Клиентите отново се бяха завърнали в бараката, гълъбиците бяха непрестанно заети, Чилийчето свиреше на пианото с искрено въодушевление, а Джоу правеше жизнерадостни сметки. Въпреки всичко зимата не се бе оказала толкова тежка, най-лошото от епидемията бе на път да отмине и по рогозките вече нямаше болни. Дванайсетината златотърсачи, които се бяха събрали тази вечер, си пийваха умерено, докато бурята навън чупеше клоните на боровете. Адът се разрази към единайсет. Никой не можа да обясни как бе започнал пожара, а Джоу така и си остана с подозренията към другата мадам. Дъските пламнаха като фишеци, а в следващия миг вече горяха и завесите, копринените парцали и драперии над леглата. Всички избягаха навън невредими, като дори успяха да се наметнат, а Елайза не пропусна да грабне тичешком и тенекиената кутия с безценните писма. Пламъците и димът бързо обгърнаха заведението и след по-малко от десет минути то гореше като факла пред безпомощните погледи на полуголите жени и замаяните им клиенти. Изведнъж Елайза преброи с поглед присъстващите и с ужас установи, че Том Без Племе липсва. Детето бе останало да спи в общото им легло. Обезумяла, тя не видя как смъкна наметката от раменете на Естер, уви главата си и се стрелна напред, пробивайки с рамо тънката дървена преграда в пламъци, следвана от Бабалу, който се опита да я спре с крясъци и недоумяваше защо Чилийчето скача в огъня. Момченцето стоеше като истукано сред пушеците, с ужасени очи, но съвършено спокойно. Елайза хвърли наметката върху главата му и се опита да го вдигне на ръце, но то се оказа прекалено тежко и пристъп на кашлица я преви на две. Тя падна на колене, като блъскаше Том да бяга навън, но той се закова до нея. И двамата щяха да се превърнат в пепел, ако в същия миг не бе нахлул Бабалу и не ги бе изнесъл тичешком под мишница, като пакети. Събралото се отвън множество го посрещна с бурни ръкопляскания.

— Проклет малчуган! Какво правеше там вътре! — кореше Джоу индианчето, като го прегръщаше, целуваше и щипеше, за да си поеме дъх.

Ако бараката не беше толкова настрана, щеше да пламне цялото село, отбеляза после шерифът, а той имаше опит с пожарите — често явление по тези места. Заревото привлече дузина доброволци, които се хвърлиха да гасят пламъците начело с ковача, ала вече беше прекалено късно и те успяха да спасят единствено коня на Елайза — в първоначалната бъркотия никой не се бе сетил за него и той стоеше завързан под навеса, обезумял от ужас. Тази нощ Джоу Трошикокали загуби всичко, което притежаваше на този свят, и за пръв път я видяха да пада духом. Прегърнала детето, тя проследи опустошението, без да може да сдържи сълзите си, и когато останаха само няколко димящи главни, зарови лице в огромните гърди на Бабалу, чиито вежди и мигли бяха здравата опърлени. До този момент четирите момичета смятаха господарката си за непоклатима, но щом я видяха да рухва, също избухнаха дружно в плач: грозд от фусти, разрошени коси и разтреперана плът. Но мрежата за взаимопомощ бе започнала да действа още преди да е угаснал огънят и за по-малко от час бе намерено убежище за всички в няколко къщи на селото, а един от златотърсачите, когото Джоу бе спасила от дизентерията, тръгна да събира парични подаяния. Чилийчето, Бабалу и момчето — тримата мъже в групата, — прекараха нощта в ковачницата. Джеймс Мортън сложи два дюшека с дебели завивки край неугасващото ковашко огнище и поднесе на своите гости великолепна закуска, приготвена старателно от съпругата на проповедника, който в неделя громеше велегласно безсрамното упражняване на порока, както сам наричаше дейността на двата бардака.