Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Ковачът се казваше Джеймс Мортън и бе един от редките примери за добър човек. Той питаеше непоклатима любов към цялото човечество, дори към противниците си по убеждения, за които смиташе, че грешат от невежество, а не поради вродена лошотия. Неспособен на каквато и да било низост, той не можеше да си я представи у ближния и предпочиташе да вярва, че чуждата поквара е отклонение на характера, което можеше да се заглади чрез светлината на благочестието и обичта. Ковачът произхождаше от стар квакерски род от Охайо и заедно с братята си членувал в тайна верига, която помагала на избягали роби да се укрият и да преминат в свободните щати или в Канада. Дейността им предизвикала гнева на привържениците на робството и една нощ ожесточена тълпа нападнала стопанството им и го подпалила, а Мортънови гледали безучастно, защото вярата им не позволявала да вдигат оръжие срещу себеподобните. Семейството се видяло принудено да напусне земята си, роднините се разпръснали, но не прекратили тесните връзки помежду си, тъй като принадлежали към човеколюбивата мрежа на аболиционистите. Джеймс не смяташе търсенето на злато за почтено средство за препитание, защото не беше нито производство, нито услуга. Богатството настървява душата, усложнява живота и поражда нещастие, твърдеше той. От друга страна, златото беше мек метал, негоден за коване на инструменти, и той недоумяваше защо другите толкова лудеят по него. Висок, снажен, с гъста, лешникова на цвят брада, с небесносини очи и едри, белязани от многобройните изгаряния ръце, Джеймс бе самото превъплъщение на бога Вулкан, озаряван от ковашката пещ. В селището имаше още само трима квакери — трудолюбиви семейни люде, винаги доволни от съдбата си, единствените, които не ругаеха, не пиянстваха и не посещаваха бардаците. Те се събираха редовно, изповядваха вярата си без превземки, като залагаха най-вече на личния пример, и търпеливо очакваха пристигането на група техни събратя от източните щати, които да попълнят общността им. Мортън често се отбиваше в бараката на Трошикокали, за да помага в грижите за пострадалите от епидемията, и там се запозна с Естер. Започна да я посещава, плащаше й за пълна услуга, но само сядаше край нея да си говорят. Не разбираше защо бе избрала подобен начин на живот.

— Предпочитам хиляди пъти сегашния си живот пред камшиците на баща ми.

— Защо те биеше той?

— Обвиняваше ме, че предизвиквам похот и подбуждам към грехопадение. Смяташе, че Адам щял да е още в рая, ако Ева не го била изкусила. Може и да е бил прав, виждаш как си изкарвам хляба…

— Има и други видове работа, Естер.

— Тази не е толкова лоша, Джеймс. Затварям очи и не мисля за нищо. Само няколко минути и минават бързо.

Въпреки превратностите на професията, Естер бе съхранила свежестта на двайсетте си години и сдържаното й, кротко държане, твърде различно от това на посестримите й, придаваше известен чар на момичето. У нея нямаше и капка кокетство, беше закръглена, с благодушно овче лице и яки селски мишци. Сравнена с другарките си, Естер бе най-малко надарена, но кожата й сияеше, а в очите й се четеше нежност. Неусетно ковачът взе да я сънува, да я вижда сред искрите на ковашката пещ, в блясъка на нагорещения метал и в безоблачното небе, и в крайна сметка бе принуден да обърне внимание на памукообразната материя, която постепенно обвиваше сърцето му и заплашваше да го задуши. Да се влюби в лека жена! По-голяма беда не можеше да го сполети — как щеше да се оправдава пред Господа и пред своите събратя? Твърдо решен да надвие изкушението с пот, той се затвори в ковачницата и се впусна да работи като обезумял. Някои нощи свирепите удари на чука кънтяха чак до сутринта.

Елайза най-сетне имаше постоянен адрес и тя незабавно писа на Дао Циен до китайския ресторант в Сакраменто, за да му съобщи новото си име Елиас Андиета и да му поиска съвет как да се бори с дизентерията — единственият лек, който тя знаеше против заразата, бе парче сурово месо, завързано върху пъпа с червен вълнен парцал, както правеше мама Фресия в Чили, но той не носеше желаното облекчение. Китаецът болезнено й липсваше, понякога се събуждаше, прегърнала Том Без Племе, и със замъглено от съня съзнание, си представяше, че това е Дао Циен, но миризмата на дим от момчето я връщаше към действителността. Никой не притежаваше свежия дъх на море на нейния приятел Дао. Не ги деляха много мили, но суровият климат правеше пътя труден и опасен. Елайза бе решила да тръгне с раздавача, както бе правила и в други случаи, и да продължи издирването на Хоакин Андиета, но докато чакаше сгоден случай, седмиците се изнизаха. Не само зимата възпрепятстваше намеренията й. През онези дни в южната част на Главната жила бе възникнало напрежение между златотърсачите янки и чилийците. Отегчени от чуждото присъствие, американците решили да се съюзят и да ги прогонят. Чилийците обаче им се опълчили най-напред с оръжие, а после и пред съдията, който признал правата им. Вместо да смути нападателите съдебната заповед само ги ожесточила: неколцина чилийци увиснали на бесилката, други били хвърлени в дълбока пропаст, а оцелелите трябвало да се спасяват с бягство. Отговорът бил появата на банди от отмъстители по примера на мексиканците. Елайза си даде сметка, че не бива да рискува — достатъчно бе, че е предрешена като млад латиноамериканец, за да й припишат Бог знае какви престъпления.