Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Тръгнеха ли на път, Елайза оглавяваше кервана, яхнала якия си кон — въпреки окаяния си вид, животното бе показало качества на породист жребец, — на седлото й висеше безполезната пушка, а залепено за нея, зад гърба й, се поклащаше момчето с барабанчето. Тя се чувстваше толкова удобно в мъжките си дрехи, че се питаше дали някой ден ще може да се облича отново като жена. В едно бе сигурна — нямаше да надене корсет дори в деня на сватбата си с Хоакин Андиета. Когато стигнеха до някоя река, жените се залавяха да пълнят бъчвите, да перат и да се къпят. Това бяха най-трудните мигове за Елайза. Налагаше й се да измисля все по-невероятни причини, за да се мие, без свидетели.

Джоу Трошикокали беше снажна холандка от Пенсилвания, намерила мястото си в необятния Запад. Беше факир в картите и заровете, играта с измама я изпълваше с възторг. Първоначално тя се бе прехранвала с хазарт, докато не й бе хрумнало да събере момичета и да тръгне да обикаля Главната жила „в търсене на злато“, както сама наричаше този начин да се упражнява миньорския занаят. Джоу беше убедена, че младият пианист е с обратни наклонности, поради което го заобича също както и индианчето. Тя не позволяваше на момичетата да му се подиграват, нито на Бабалу да му измисля прякори — горкото момче не беше виновно, че се е родило хилаво и голобрадо, както не беше нейна вината, че се е пръкнала мъж в женско тяло. Господ си измисля какво ли не, ей тъй, за забавление. За индианчето бе платила тридесет долара на някакви стражари янки, които тъкмо били избили до крак останалите от племето. Тогава то било четири или петгодишно, кльощаво като скелет, с коремче пълно с червеи, но след като го хранили насила в продължение на няколко месеца и обуздавали гневните му изблици, за да не изпочупи каквото пипне и да не си разбие главата в колелата на каруците, детето пораснало с цяла педя и си проличала природата му на воин — било затворено, търпеливо и мъжки понасяло всичко. Нарекла го бе Том Без Племе, за да не забравя никога дълга си да отмъсти. „Името си върви с човека“, казваха индианците и Джоу го вярваше, затова бе измислила и собственото се презиме.

Опетнените гълъбици от кервана бяха две сестри от Мисури, прекосили дългото разстояние по суша и останали без семейства, осемнайсетгодишната Естер, избягала от баща си — религиозен фанатик, който я налагал с камшик, — и красива мексиканка, дъщеря на гринго и индианка, която минаваше за бяла и бе усвоила две-три изречения на френски за заблуда на по-разсеяните, тъй като французойките имаха слава на по-опитни. В обществото на търсачи на приключения и пройдохи също съществуваше расова аристокрация — белите се отнасяха благосклонно към метиските, с цвят на канела, но ненавиждаха всяко съприкосновение с чернокожите. Четирите жени благославяха съдбата, че ги бе срещнала с Джоу Трошикокали. Естер беше единствената без предварителен опит, останалите бяха работили вече в Сан Франсиско и познаваха кучешкия живот. След като не бяха имали късмета да попаднат в локали от класа, те знаеха що е бой, болести, наркотици и зъл сводник; бяха прихващали безброй зарази, лекувани после по най-дивашки начини, а от абортите бяха останали завинаги безплодни, за което, между впрочем, нито една от тях не съжаляваше, напротив, смятаха го божия благодат. Джоу ги бе избавила от ада, отвеждайки ги надалеч. Най-напред ги бе подложила на дълго и мъчително въздържание, за да им избие от главите всякаква мисъл за опиум и алкохол, на което жените й отвърнаха с искрена обич, като истински дъщери, защото се отнасяше с тях справедливо и не ги крадеше. Страховитото присъствие на Бабалу обезсърчаваше грубияните и омразните пияници, храната беше добра, а животът на колела им изглеждаше полезен за здравето и за духа. Момичетата се чувстваха като волни птици сред необятните планини и лесове. В живота им нямаше нищо лесно, нищо романтично и макар че бяха скътали пари и можеха да си идат, когато поискат, никоя от тях не си тръгваше, тъй като малката дружина най-точно отговаряше на представата им за истинско семейство.

Гълъбиците на Джоу Трошикокали също бяха убедени, че слаботелесният Елиас Андиета с тъничък гласец не е нормален. Затова преспокойно се събличаха, миеха и говореха на всякакви теми в негово присъствие, сякаш бе една от тях. Приемаха я толкова естествено, че Елайза често забравяше мъжката си роля, макар Бабалу да не пропускаше случай да й я напомни. Той си бе наумил да превърне хлапака в истински мъж, поради което го следеше отблизо, готов да го поправи, колчем седнеше с прибрани колене или тръсваше късата си коса с не особено мъжко движение. Научи го да почиства и да смазва пушката си, но се отказа от опитите да поправи мерника му — при всяко натискане на спусъка, ученикът му замижаваше. Библията на Елиас Андиета не впечатляваше великана, напротив, той подозираше, че младокът я използва, за да оправдае малодушието си — според него, ако момчето не бе решило да става проклет проповедник не му трябваше да чете подобни дивотии, по-добре беше да хване мръснишките книги, та дано му дойдеше някоя мъжка мисъл в главата. Бабалу трудно се подписваше и едва сричаше, но не го признаваше за нищо на света. Твърдеше, че зрението му било отслабнало и затова не виждал добре буквите, макар че от сто метра можеше да уцели подплашен заек между очите. Той често молеше Чилийчето да му чете на глас старите вестници и еротичните книги на Трошикокали не толкова заради срамотните сцени, колкото заради нежните чувства, от които винаги се разнежваше. Във въпросните писания се разказваше неизменно за изпепеляващата любов между европейски благородник и момиче от народа или обратно — благородна дама загубваше ума си по някой селяк, който обаче задължително беше горд и честен. Жените бяха винаги красиви, а ухажорите им — неуморими в щенията си. И всичко се развиваше на фона на безкрайни вакханалии, ала за разлика от други порнографски новели за по десет сентаво едната тези имаха сюжет. Елайза четеше на глас, без да показва изненадата си, сякаш беше вряла и кипяла в света на най-долните пороци, а Бабалу и три от гълъбиците я слушаха с отворена уста. Естер не участваше в подобни сеанси, защото смяташе, че е по-голям грях да описваш деянията, отколкото да ги вършиш. Ушите на Елайза пламтяха, но тя не можеше да не забележи с изумление колко изискано са обрисувани пламенните сцени — някои изрази й напомняха безупречния език на мис Роуз. Джоу Трошикокали не се вълнуваше ни най-малко от плътската страст в каквато и да било форма, поради което четенията я отегчаваха и тя само следеше лично да не би някоя дума да нарани непокварения слух на Том Без Племе. Готвя го за индиански вожд, а не за сводник, повтаряше тя, и в желанието си да го направи истински мъж, не позволяваше на детето да я нарича бабо.