Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Същия ден Джон Съмърс вечеряше в най-добрия хотел на Сан Франсиско с братята Родригес де Санта Крус, които скоропостижно бяха възвърнали джентълменския си вид. От невчесаните пещерни златотърсачи отпреди няколко месеца нямаше и следа. Парите бяха тук, в чистите сделки, които можеха да сключват в меките хотелски кресла, с уиски в ръка, като цивилизовани люде, а не като простаци, споделяха двамата. Към докараните през 1848 г. петима чилийски миньори се бяха присъединили още осемдесет селски ратаи — прости и покорни хорица, които не разбираха нищо от рудодобив, но схващаха бързо, изпълняваха заповеди и не се бунтуваха. Всички те се трудеха край бреговете на Американската река под надзора на верни хора, а братята уреждаха превоза и продажбите. Те закупиха две гемии за разстоянието от Сан Франсиско до Сакраменто, както и двеста мулета за прекарване на стоки до златните мини, където продаваха всичко направо, без да минават през магазините. Робът беглец, изпълнявал преди ролята на телохранител, се оказа гениален в сметките и сега водеше счетоводството, облечен също така в господарски дрехи, с цилиндър и пура в ръка, напук на гринговците, които мърмореха срещу цвета на кожата му, обаче работеха с него, защото нямаха друг изход.

— Госпожата ми нареди да ви предам, че при следващото пътуване на „Фортуна“ ще дойде и тя с децата, слугините и кучето. Рече да помислите къде ще ги настаните, защото нямала намерение да отсяда в хотел — съобщи капитанът на Фелисиано Родригес де Санта Крус.

— Нелепа приумица! Златният взрив ще отмине и градът ще стане отново малко селце както преди две години. Има признаци, че металът е на изчерпване, никъде вече не се намират големи късове. А свърши ли всичко, никой няма да стъпи в Калифорния.

— Когато дойдох за пръв път, това място приличаше на бежански лагер, а ето че сега е израснал град за чудо и приказ. Откровено казано, не вярвам да изчезне за един ден, та това е входът за Запада откъм Тихия океан.

— Така пише и Паулина.

— Послушай съвета на жена си, Фелисиано, тя има набито око, както виждаш — намеси се брат му.

— От друга страна, няма начин да я спрете. При следващото пътуване ще се качи на борда. Да не забравяме, че тя е господарка на „Фортуна“ — усмихна се капитанът.

Поднесоха им пресни тихоокеански стриди — едно от редките гастрономически удоволствия в Сан Франсиско, — гугутки с пълнеж от бадеми, и сиропирани круши, все от доставките на Паулина, които хотелът веднага бе закупил. Червеното вино също идваше от Чили, а шампанското — от Франция. Мълвата за пристигането на чилийците с леда се бе пръснала из града и всички ресторанти и хотели се изпълниха с клиенти, които бързаха да опитат от пресните лакомства, преди да са свършили. Тъкмо се канеха да изпушат по една пура с кафето и коняка, когато някой тупна Джон Съмърс по рамото толкова силно, че едва не разля чашата му. Той се обърна и застана очи в очи с Джейкъб Тод — не го беше виждал повече от три години, след като го стовари в Англия, отчаян и без пукната пара. Тод бе последният човек, когото капитанът очакваше да срещне, и в първия миг дори не го позна, защото бившият лъжемисионер бе същинска карикатура на янки. Беше поотслабнал и оплешивял, дълги бакенбарди обрамчваха лицето му, носеше кариран, възтесен за него костюм, ботуши от змийска кожа и неуместна бяла вирджинска шапка, а от четирите джоба на сакото му стърчаха моливи, бележници и вестници. Двамата се прегърнаха като стари приятели. От пет месеца Джейкъб Тод се подвизаваше в Сан Франсиско и статиите му, посветени на треската за злато, редовно намираха място в английския печат, както и във вестниците на Бостън и Ню Йорк. Беше пристигнал благодарение на щедрата помощ на Фелисиано Родригес де Санта Крус, който щеше да помни до гроб, че е задължен на англичанина. Като добър чилиец, Фелисиано никога не забравяше услугите — както и обидите, — и щом научи за патилата на Тод в Англия, му бе изпратил пари, билет и обяснителна записка, че Калифорния е най-далечната точка, до която човек може да стигне, преди да започне да се връща обратно. През 1845 г. Джейкъб Тод слязъл от кораба на Джон Съмърс с укрепнало здраве и изпълнен с енергия, готов да забрави позорната история от Валпараисо и да се посвети телом и духом на задачата да построи в родината си утопичното общество, за което отдавна копнеел. Той не се разделял с дебелата, пожълтяла от употреба и от морския вятър тетрадка, претъпкана с бележки. И най-дребната подробност на обществото била проучена и предначертана: Тод твърдо вярвал, че мнозина младежи — старците не влизали в сметката — ще загърбят отегчителното си съществуване и ще се присъединят към бленуваното братство на свободните мъже и жени, където ще цари пълно равноправие и няма да има управници, стражари и свещеници. Оказало се много по-трудно, отколкото предполагал, да убеди възможните кандидати за участие в начинанието, но все пак след няколко месеца двама-трима от тях вече били готови да опитат. Оставало само да намери покровител, който да вложи средства в прескъпия проект, както и обширен терен, тъй като комуната трябвало да живее далеч от светските извращения и да се самоиздържа. Точно когото започвал разговори с някакъв малко смахнат лорд, собственик на огромно имение в Ирландия, слухът за случилото се във Валпараисо, който го следвал по петите неуморно като вярно куче, го застигнал и в Лондон. Вратите отново се захлопнали под носа му, приятелите, учениците и благородникът му обърнали гръб и утопичната мечта отишла по дяволите. За пореден път Джейкъб Тод потърсил утеха в алкохола и затънал в тресавището на противните спомени. Живеел като плъх в бедняшки пансион, когато получил спасителното послание на своя приятел. Без да чака повторна покана, той сменил презимето си и скочил на борда на първия параход за Съединените щати, готов да поеме към нови и светли хоризонти. Единствената му цел била да погребе срама и да потъне в неизвестност, докато се появи възможност да се захване наново с бленувания замисъл. Най-напред трябвало да си намери работа — рентата му била на привършване, — следователно славните дни на безделие вървели към своя край. Едва пристигнал в Ню Йорк, Тод предложил на няколко вестника да стане техен кореспондент в Калифорния и после отплавал на Запад през Панамския провлак — не му достигнала смелост да мине през Магелановия проход и да стъпи отново във Валпараисо, където срамът го дебнел непокътнат, а красивата мис Роуз щяла отново да чуе опетненото му име. Приятелят Фелисиано Родригес де Санта Крус му помогнал да се установи в Калифорния и да постъпи в най-стария ежедневник на Сан Франсиско. Джейкъб Тод, сега вече под името Джейкъб Фриймънт, започнал работа за пръв път в живота си, за да открие с изумление, че това му харесва. Той обикалял околностите и пишел по всеки въпрос, който привличал вниманието му: за изтребването на индианците, за лавината от заселници, прииждащи от всички кътчета на планетата, за необузданата спекула на търговците, за светкавичното правосъдие на миньорите и за всеобщата поквареност. Един от репортажите за малко не му коствал живота. Тод описал със заобикалки, но пределно ясно, прилаганите в някои игрални домове измами с белязани зарове, намаслени карти, подправен алкохол, наркотици, проституция, както и обичая да напиват до безсъзнание жените и да продават само за долар на всеки желаещ да участва в забавлението правото да ги изнасилва. „И всичко това под закрилата на местната власт, която би трябвало да се бори срещу порока“, пишел той в заключение. Гангстери, полицейски началници и политици се нахвърлили върху него и журналистът се видял принуден да изчезне за няколко месеца, докато духовете се успокоят. Въпреки споменатото препятствие, статиите му не спрели да излизат и постепенно Фриймънт си спечелил името на уважаван рупор. С една дума, както заяви сам той на приятеля си Джон Съмърс, покрай стремежа си да се укрие, започвал да става известен.