Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Елайза се оттегли от борбата с мечката без пукната пара и с празен стомах — от предишния ден не бе слагала залък в устата — и се закле друг път никога да не залага спестяванията си на гладно. Нямаше какво повече да продава и няколко дни се чуди как да се прехранва. Тръгна да търси работа и откри, че да печелиш хляба си е по-лесно, отколкото предполагаше, във всеки случай бе за предпочитане пред мъките да намериш човек, който да те издържа. Жената е загубена, ако няма мъж, който да я покровителства и да й плаща сметките, бе й втълпявала мис Роуз, но сега Елайза откри, че невинаги е така. Предрешена като Елиас Андиета, тя намираше занимания, които можеше да върши и в женски дрехи. Не можеше да бъде ратай или кравар, защото не я биваше да върти сечива, нито пък ласо, а и силите нямаше да й стигнат, за да хване лопатата или да обуздава млади добичета. Но на света имаше и други служби. Същия ден реши да прибегне до перото, както толкова пъти преди това. Нейният приятел раздавачът много уместно я бе посъветвал да пише писма. Ако не можеше да седне в кръчмата, Елайза постилаше кастилското одеяло насред площада, слагаше отгоре мастилница и бели листа и започваше да възхвалява уменията си с пълно гърло. Повечето златотърсачи не можеха да четат свободно и едва се подписваха, не бяха написали и едно писмо в живота си, ала очакваха пощата с трогателно нетърпение — тя бе единствената им връзка с далечните роднини. Корабите на „Пасифик мейл“ пристигаха в Сан Франсиско на две седмици с чували кореспонденция и още щом се появяха на хоризонта, хората хукваха към пощата и заставаха на опашка. Десет-дванайсет часа бяха нужни на чиновниците, за да разпределят съдържанието на чувалите, но всички бяха готови да чакат и цял ден. Оттам до рудниците писмата се бавеха още няколко седмици. Елайза предлагаше услуги на английски и испански, четеше писма и им отговаряше. Ако клиентът едва успяваше да скалъпи по някое кратко изречение, за да каже, че е жив и здрав и да поздрави близките си, тя го разпитваше търпеливо и разкрасяваше разказа, докато запълнеше поне страница. Взимаше по два долара на писмо, без да гледа дължината, но ако включеше по-нежни слова, които не биха и минали през ума на съответния клиент, обикновено получаваше добро възнаграждение. Някои й носеха писмата, за да им ги прочете и тя разкрасяваше и тях, дарявайки по този начин клетия човек с утехата на две-три топли думи. Съпругите, уморени от чакане отвъд океана, обикновено редяха само жалби, упреци и благонравни съвети, без да си дават сметка, че и техните благоверни страдат от самотата. Един тъжен понеделник при нея дойде местният шериф с молба да напише прощалните думи на някакъв младеж от Уисконсин, осъден на смърт, защото същата сутрин го бяха пипнали да краде кон. Невъзмутимо, въпреки едва навършените си деветнайсет години, хлапакът продиктува на Елайза: „Мила мамо, надявам се да си добре, когато получиш това писмо. Кажи на Боб и Джеймс, че днес ще ме обесят. Поздрав, Теодор.“ Елайза се помъчи да смекчи посланието, та горката майка да не обели очи, но шерифът каза, че нямало време за глезотии. След броени минути неколцина съвестни граждани поведоха осъдения към площада, качиха го на кон с примка на врата, прекараха другия край на въжето през клона на близкия дъб, после тупнаха животното по задницата и Теодор увисна, без повече церемонии. Той не бе първият обесен, когото виждаше Елайза. В случая поне наказанието бе наложено бързо, но ако обвиняемият беше от друга раса, боят с пръчки обикновено предшестваше изпълнението на присъдата и колкото и далеч да бягаше тя, писъците на нещастника и радостните възгласи на тълпата я преследваха седмици наред.

Този ден Елайза се готвеше да запита в кръчмата ще може ли да извършва там писарските си услуги, но силна врява привлече вниманието й. Точно когато зрителите се разотиваха след борбата с мечката, по единствената улица на селото се зададоха фургони теглени от мулета, а пред тях вървеше индианче с барабан. Това не бяха обикновени каруци — платнищата им бяха нарисувани, по таваните им се люлееха ресни, пискюли и китайски фенери, а мулетата бяха накичени като в цирка и пристъпваха сред неистовото дрънчене на медни звънци. На капрата на първата кола седеше огромно женище с внушителен бюст, в мъжки дрехи и с пиратска лула в устата. Вторият фургон се предвождаше от истински великан, въоръжен до зъби, наметнат с проскубани вълчи кожи, с обръсната глава и с халки на ушите. Всяка каруца влачеше друга, по-малка, където се кипреше останалата част от групата — четири момичета, пременени в омачкано кадифе и избелял брокат, които раздаваха въздушни целувки на удивеното множество. Смайването трая само миг. Щом фургоните бяха разпознати, залп от викове и изстрели разтърси вечерта. Дотогава опетнените гълъбици бяха властвали без женско съперничество, но положението се промени, когато в новите селища се настаниха първите семейства и проповедниците, които започнаха да тровят съзнанието със заплахи за проклятие до гроб. Поради липса на църкви религиозните служби се устройваха в самите saloons , където пороците процъфтяваха. Продажбата на алкохол се спираше за час, картите се прибираха, похотливите картини се обръщаха наопаки и пасторът започваше да мъмри мъжете за непристойния им език и разюзданост. Облакътени на балкона на втория етаж, разпътниците изслушваха философски проповедите с утешението, че само след час нещата ще си дойдат на мястото. Докато работата вървеше, им беше все едно дали тези, които им плащаха, за да мърсуват с тях, после ще ги обвиняват, че взимат пари за това, сякаш грешниците не са те, а онези, които ги съблазняват. По този начин се очертаваше ясна граница между почтените и леките жени. Уморени да подкупват властите и да търпят унижения, някои от уличниците си събираха багажа и отиваха другаде, където рано или късно нещата се повтаряха. Хрумването за обслужване на колела предлагаше предимството да се избегнат нападките на съпруги и свещеници, освен това разширяваше хоризонта до най-затънтените краища, където цената беше двойна. При подходящ климат занаятът преуспяваше, но зимата вече чукаше на вратата, скоро щеше да завали сняг и пътищата да станат непроходими, с една дума това бе едно от последните пътувания на кервана.