Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Докато бродеше от място на място, Елайза опозна хълмистия терен като роден, научи се да определя посоките и да преценява разстоянията, да различава отровните от безобидните змии, враговете от настроените дружелюбно, гадаеше времето по очертанията на облаците и часа по ъгъла на сянката им, знаеше какво да предприеме, ако срещне мечка и как да се приближи до затънтена колиба, за да не бъде посрещната с изстрели. Понякога се натъкваше на новопристигнали младежи, помъкнали нагоре по хълма сложни миньорски съоръжения, които накрая захвърляха, защото се оказваха непригодни, или се разминаваше с трескави мъже, поели надолу по склона след месеци напразен труд. Не можеше да забрави изкълвания от птиците труп, увиснал на някакъв дъб, с предупредителен надпис… По време на скитничеството си Елайза срещаше американци, европейци, азиатци, мексиканци, чилийци, перуанци, както и дълги редици мълчаливи китайци, водени от надзирател, който, макар и от същата раса, се отнасяше с тях като с роби и ги удряше за щяло и нещяло. Те носеха торбите си на рамо, а ботушите в ръка — досега бяха ходили с пантофи и не можеха да търпят тежест на нозете си. Азиатците умееха да пестят, те живееха с малко и харчеха още по-малко, купуваха си големи ботуши, защото ги смятаха за по-ценни, и не успяваха да проумеят как така цената им е същата като тази на по-малките. Инстинктът на Елайза да избягва опасностите се изостри. Тя съумяваше да живее ден за ден, без да прави планове, както я бе учил Дао Циен. Често си мислеше за него и редовно му пишеше, но писмата можеше да изпраща само когато минеше през селище с пощенска служба за Сакраменто. Имаше чувството, че хвърля бутилка с послание в морето, тъй като нямаше представа дали той още живее в същия град и единственият сигурен адрес, с който разполагаше, бе този на китайския ресторант. Но стигнеха ли веднъж дотам, писмата й несъмнено щяха да му бъдат предадени.

Елайза разказваше на Дао за великолепните гледки, за знойния пек и жаждата, за хълмовете със сладострастни очертания, за дебелите дъбове и стройни ели, за ледените реки с толкова бистри води, че на дъното им проблясваха златните люспи, за дивите гъски, които грачеха в небето, за елените и едрите мечоци, за суровия живот на златотърсачите и виденията им на леснодостъпни съкровища. Повтаряше му онова, което двамата вече знаеха — че не си струва да жертваш живота си в търсене на някакъв жълт прах. И сякаш чуваше отговора на Дао, че също така не си струва да го жертваш в преследване на една измислена любов, ала Елайза продължаваше напред, защото не можеше да спре. Хоакин Андиета започваше да се разсейва като дим, добрата й памет не успяваше да възстанови точно чертите на любимия, налагаше й се да препрочита писмата му, за да се увери, че наистина е съществувал и че са се обичали, че нощите в дрешника не са плод на собственото й въображение. По този начин възкресяваше сладката омая на тайната любов. Елайза описваше на Дао Циен хората, с които се срещаше по пътя: тълпите от мексикански бежанци, отседнали в Сонора — единственото селище, из чиито улици тичаха деца, — скромните женици, които я посрещаха в кирпичените си колиби, без да подозират, че е една от тях, хилядите млади американци, които прииждаха към рудниците тази есен, след като бяха прекосили по суша целия континент от Атлантика до Пасифика. Изчисляваха новопристигналите на четирийсет хиляди и всеки един от тях бе дошъл с мисълта да забогатее за един ден и да се върне победоносно у дома. Те самите се нарекоха „Поколението от 49-а“, име, което бързо доби известност и бе прието и от пристигналите преди и след това. Много от селищата на изток останаха без мъжко население, в тях живееха само жени, деца и затворници.

„Много рядко виждам жени из рудниците, но все пак има и такива, които дръзват да споделят кучешкия живот на съпрузите си. Децата им измират от болести или от злополуки, майките ги погребват, оплакват и продължават да превиват гръб от сутрин до здрач, твърдо решени да попречат на дивотията да заличи и последната капка почтеност. Запретнали поли, те газят из реките, за да търсят злато. Някои от тях обаче откриват, че да перат чужди дрехи и да въртят търговия със сладки е доста по-доходно и че по този начин за една седмица ще спечелят повече, отколкото мъжете им за цял месец къртовско копане. Самотникът плаща с радост десеторна цена за омесения от женски ръце хляб, но ако аз опитам да продавам същото, предрешена като Елиас Андиета, ще изкарам само някоя и друга дребна монета, Дао. Мъжете са в състояние да изминат много мили, за да видят жена отблизо. Момиче, седнало на припек пред прага на кръчмата, за броени минути ще събере в скута си цял куп кесийки със злато — дар от мъжете, оглупели от вида на женската фуста, разпалила въображението им. Цените продължават да се покачват, златотърсачите все повече обедняват за сметка на търговците, които трупат богатства. В момент на малодушие платих цял долар за едно яйце и го изядох сурово с няколко капки бренди, сол и пипер, както ме е учила мама Фресия — безотказен лек срещу отчаянието. Запознах се с някакъв чудак от Джорджия, малко е смахнат, но ми казаха, че невинаги е бил такъв. В началото на годината попаднал на златна жила и изстъргал с лъжица от скалите девет хиляди долара, а после ги проиграл на карти само за една вечер. Ох, Дао, нямаш представа колко ми се иска да се изкъпя, да сваря чай и да седна на приказки с теб. Мечтая да си сложа чиста рокля и обеците, които ми подари мис Роуз, та да ме видиш поне веднъж красива и да не мислиш, че съм мъжка Гана. Записвам в дневника патилата си, така ще мога да ти разкажа всичко най-подробно, когато се видим, защото поне в това съм убедена — един ден ще бъдем отново заедно. Мисля си за мис Роуз, колко ли ми е ядосана, но не мога да й пиша, преди да открия Хоакин — досега никой няма представа къде съм. Ако мис Роуз заподозре какви неща съм видяла и чула, ще предаде Богу дух. Земя на греха и порока, би отсякъл мистър Съмърс. Тук няма благоприличие, няма и закони, тук е царството на комара, алкохола и вертепите. За мен обаче тази страна е като бял лист, на който мога да напиша новия си живот. Тук мога да се превърна в това, което искам, никой не ме познава освен ти, никой не знае нищо за миналото ми и мога отново да се родя. Тук няма господари, нито слуги, има само труженици. Видях освободили се наскоро роби, натрупали достатъчно злато, за да вложат средства в създаването на вестници, училища и църкви за себеподобните си и да се борят от Калифорния срещу робството. Запознах се с един от тях, който откупил свободата на майка си. Клетата жена пристигнала тук болна и състарена, а днес печели колкото си иска от продажба на храна, притежава собствено стопанство и в неделя ходи на църква с карета с четири коня, облечена от глава до пети в коприна. Знаеш ли, че мнозина от чернокожите моряци бягали от корабите не само заради златото, а и защото тук отведнъж стават свободни хора? Спомням си за китайски робини зад железните решетки, които ти ми показа в Сан Франсиско, и не мога да ги забравя, Дао, преследват ме като блуждаещи души. Тук животът на проститутките също е суров и някои от тях се самоубиват. Мъжете чакате часове да поднесат почитанията си на новата мадам, но се отнасят ужасно с момичетата от локалите. Знаеш ли как ги наричат? Опетнени гълъбици. Индианците също се самоубиват, Дао. Пъдят ги отвсякъде и те бродят гладни и отчаяни. Никой не ги наема на работа, а после ги обвиняват в скитничество, оковават ги и ги принуждават да работят насила. Кметовете плащат по пет долара за мъртъв индианец, изтребват ги за развлечение, а понякога дори ги скалпират. Има дори гринговци, които събират подобни трофеи и ги окачват на седлата си, за да се перчат с тях. Ще ти е драго да узнаеш, че някои китайци отиват да живеят при индианците и поемат надалеч, към горите на север, където все още има какво да се ловува. Те казват, че по пасищата вече почти нямало биволи.“