Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Фургоните изминаха улицата и спряха на изхода на селото, следвани от цяла тайфа мъже, окрилени от алкохола и битката с мечката. Елайза също се отправи натам — искаше да види отблизо поредната новост. Явно нямаше да се явят повече клиенти за писане на писма и тя трябваше да измисли друг начин да си набави вечерята. Тъй като времето беше ясно, неколцина доброволци предложиха да разпрегнат мулетата и да помогнат за разтоварването на очукано пиано. Поставиха го направо върху тревата, напътствани от мадам, известна на всички под изисканото име Джоу Трошикокали. После разчистиха набързо малко пространство, наредиха маси и върху тях, като с магическа пръчка, изникнаха бутилки с ром и купчини пощенски картички с голи жени. Както и два сандъка с долнопробни издания, обявени като „любовни романи с най-сладострастните сцени от френските спални“. Книгите вървяха по десет долара едната — нищо работа, като се имаше предвид, че човек може да ги използва многократно и освен това да ги отстъпва на приятели, с една дума излизаха доста по-евтино от истинската жена, обясняваше на всеослушание Трошикокали. За потвърждение тя подхвана някакъв откъс, който множеството изслуша в гробовно мълчание сякаш ставаше дума за най-възвишено поетично откровение. Четенето завърши сред хор от смехове и дебелашки подмятания и сандъците се опразниха за броени минути. Междувременно се бе стъмнило и се наложи да осветят празненството с факли. Мадам обяви безбожна цена за бутилка ром, но пък танцът с момичетата струваше само една четвърт. „Може ли някой да свири на проклетото пиано“, запита тя. Тогава Елайза, чиито черва къркореха, без много да му мисли, пристъпи напред и седна пред раздрънкания инструмент с мисъл за мис Роуз. Не беше свирила от десет месеца, нямаше и кой знае колко добър слух, но годините упражнения с металното махало на метронома и тактуването на белгийския учител зад гърба, й се притекоха на помощ. Тя подхвана една от веселите песни, които мис Роуз и брат й, капитанът, често пееха на два гласа през невинните години на музикалните вечеринки, преди съдбата да плесне с опашка и да преобърне света с главата надолу. Елайза забеляза с изненада колко добре се приема несръчното й изпълнение. След по-малко от две минути самоделна цигулка вече й пригласяше и танците започнаха; мъжете тичаха и подскачаха по набързо пригодената сцена, отнемайки си един през друг четирите жени. Страшилището с вълчите кожи свали шапката на Елайза и я постави върху пианото с толкова решително движение, че всички побързаха да я забележат и скоро тя започна да се изпълва с монети.

Първият фургон служеше за жилище и спалня на мадам и осиновения й син — момчето с барабана, във втория пътуваха една връз друга останалите жени, а двете ремаркета играеха ролята на спални. Във всяка една от облицованите с шарени парцали каруци имаше дървено ложе с четири колони и балдахин, с мрежа срещу комарите, огледало в позлатена рамка, порцеланова кана и леген за миене, поизбелели и тук-там проядени от молците персийски килими, които все още хващаха окото, както и поставки за свещи. Театралната украса въодушевяваше клиентите, прикриваше прахоляка от пътищата и следите от дългогодишната употреба. Две от жените танцуваха на фона на музиката, а останалите се трудеха на пълни обороти във фургоните. Мадам — истинска вълшебница с тестетата карти в ръце — следеше зорко игралните маси, но в същото време не пропускаше да прибира предварително парите за услугите на своите гълъбици, да продава ром, както и да поддържа настроението на мераклиите, и то без да вади лулата от устата си. Елайза изсвири песните, които помнеше наизуст и когато репертоарът й се изчерпа, започна отново първата, без никой да забележи повторението, ала накрая погледът й взе да се замъглява от умора. Когато я видя, че губи сили, великанът обяви почивка, събра парите от шапката и ги напъха в джобовете на пианиста, после хвана Елайза под ръка и почти я занесе до първия фургон, където й връчи чаша ром. Тя отказа с вяло движение — да го изпие на гладно бе равносилно на удар по тила. Тогава той се зарови сред бъркотията от багажи и съдове и измъкна самун хляб и парче лук, върху които Елайза се нахвърли със светнали очи. Когато ги погълна, тя вдигна глава и срещна погледа на увития в кожи исполин, който я гледаше от шеметната си височина. Озаряваше го невинна усмивка с най-белите и равни зъби на света.

— Приличаш на жена — каза той и момичето подскочи.