Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

„Не се страхувай, Дао, не пътувам сама, би било лудост — пишеше Елайза на своя приятел. — Тук човек трябва да се придвижва с многолюдни дружини, да бъде неизменно нащрек и с пушка в ръка, защото през последните месеци разбойническите шайки са се умножили. Въпреки страховития си вид, индианците са по-скоро кротки хора, но видят ли беззащитен пътник, са способни да му отнемат най-драгоценното: коня, оръжието и ботушите. Присъединявам се към други странници: търговци, които разнасят стоката си от село на село, златотърсачи, устремени към нови жили, селски семейства, ловци, предприемачи и посредници по имотите — тези последните вече започват да наводняват Калифорния, — комарджии, наемни убийци, адвокати и всякакви други измамници, макар че, между другото, те обикновено са най-забавните и щедри спътници. По тукашните друмища се срещат и проповедници — винаги млади и с вид на озарени свише безумци. Представи си каква вяра се иска, за да пропътуваш три хиляди мили през девствени поля с намерението да се пребориш с чуждите пороци. Те тръгват от родния дом, преизпълнени с енергия и религиозен плам, твърдо решени да донесат Христовото слово до тази пустош, без да се замислят за препятствията и несгодите по пътя, защото Господ крачи редом с тях. Те наричат миньорите «поклонници на златния телец». Трябва да прочетеш Библията, Дао, иначе никога няма да разбереш християните. Житейските трудности не успяват да сломят божите служители, ала мнозина завършват пътя си с разбита душа, неспособни да устоят на покоряващата сила на алчността. Насърчително е да ги видиш, когато тъкмо пристигат и са все още невинни, и твърде печално да ги срещнеш, когато Бог вече ги е забравил и те се влачат с мъка от лагер на лагер под палещото слънце, изгорели от жаждата, за да проповядват по площади и кръчми пред равнодушната тълпа, която ги слуша, без да сваля шапка, и миг по-късно се отдава на пиянство и разврат. Попаднах на трупа пътуващи артисти, Дао — бродят, клетниците, от село на село и веселят хората с пантомима, остроумни песнички и дебелашки комедии. След като попътувах с тях две-три седмици, те ме включиха в представленията си. Намерехме ли пиано, свирех, ако ли не — бях младата дама от трупата и всички се учудваха колко добре играя ролята на жена. Наложи се да ги напусна, защото обезумявах от честите превъплъщения и вече не знаех дали съм жена, облечена като мъж, мъж облечен като жена, или някакво природно недоразумение.“

Елайза се сприятели с раздавача и при всяка възможност яздеше с него, защото се придвижваше бързо и навсякъде имаше връзки — бе си помислила, че ако някой може да открие Хоакин Андиета, това е той. Пощаджията донасяше писмата на миньорите и се връщаше натоварен с кесии злато, които оставяше на съхранение в банките. Той бе един от мнозината далновидни люде, забогатели покрай треската за злато, без да са хващали в живота си лопата или кирка. Взимаше по два долара и половина, за да отнесе писмо до Сан Франсиско и с пълното съзнание за нетърпението на златотърсачите да получат вести от къщи, настояваше за цяла унция злато, за да им предава пощата. Печелеше цяло състояние с тази служба, клиенти имаше в излишък, а и никой от тях не оспорваше цената — нямаше как да зарежат участъка и да пропътуват стотици мили, за да си потърсят писмата или да оставят добитото. Елайза обичаше да пътува също и с Чарли — дребен човечец, вечно зареден с истории, който си съперничеше с мексиканските мулетари в превоза на стоки. Той твърдеше, че не се боял и от дявола, ала с благодарност приемаше всяка дружина, защото все някой трябваше да слуша разказите му. Колкото повече го наблюдаваше, толкова повече се убеждаваше Елайза, че това е жена, преоблечена в мъжки дрехи, като самата нея. Кожата на Чарли бе загрубяла от слънцето, той дъвчеше тютюн, ругаеше като разбойник и не се разделяше с пистолетите и ръкавиците си, ала веднъж тя успя да зърне ръцете му — бяха малки и бели, като на млада дама.

Елайза се влюби в свободата. У Съмърсови тя бе живяла между четири стени, в обстановка, където нищо не се променяше и времето се въртеше в кръг, а линията на хоризонта едва прозираше през затъмнените прозорци. Бе израснала в непробиваемата броня на добрите обноски и условностите, обучавана, откакто се помнеше, да бъде винаги любезна и услужлива, задушавана от стегнатия корсет, от еднообразието, от обществените правила и от постоянната боязън. Страхът бе неин неизменен спътник: страх от Бога и непредсказуемите му възмездия, от властта, от осиновителите, от болести и зли думи, от непознатото и различното, от това да загърби домашната опека и да се изправи пред опасностите на улицата, страх от своята собствена женска слабост, от позора и от истината — сладникаво съществуване, изградено от недомлъвки, вежливи мълчания, строго пазени тайни, ред и дисциплина. По онова време тя се стремеше да бъде добродетелна, а сега се съмняваше в значението на тази дума. Да се отдаде на Хоакин Андиета в дрешника, бе непоправим грях в очите на хората, но според нея любовта оправдаваше всичко. Не знаеше какво е загубила или спечелила с тази нейна страст. Бе избягала от Чили, мамена от мечтата да открие своя ненагледен и да остане навеки негова робиня, твърдо убедена, че по този начин ще утоли жаждата си за подчинение и скрития копнеж за притежание, ала вече й се струваше немислимо да се откаже от новите криле, поникнали на раменете й. Елайза не съжаляваше за нищо от това, което бе вършила с любимия, не се срамуваше от лумналата в нея клада, заради която си бе загубила ума. Напротив, чувстваше, че тъкмо тя я е направила силна отведнъж, вдъхвайки й смелостта да взима собствени решения и да понася последствията им. Не дължеше обяснения никому, ако бе извършила грях, бе платила достатъчно със загубата на дом и семейство, с мъките преживени на дъното на кораба, с мъртвото дете и пълната неяснота за бъдещето. Когато забременя и се озова в капан, Елайза записа в дневника си, че е загубила правото си на щастие, ала през последните месеци, докато препускаше по златоносните друми на Калифорния, бе започнала да се усеща като волна птица. Една сутрин, когато се събуди от цвиленето на коня и от първите лъчи на слънцето в очите, тя се видя заобиколена от високомерни секвои — столетните стражи, бдели над съня й, — от стръмни склонове и синеещи се в далечината планини и я обзе неизпитана атавистична радост. Изведнъж си даде сметка, че го няма вече познатото усещане за тревога под лъжичката, което вечно я гризеше като мишка. Страховете й се бяха размили в покоряващото величие на необятните простори. С увеличаване на опасностите бе нараснала и смелостта й — тя най-сетне бе престанала да се бои от страха. „Откривам в себе си нови сили, може би винаги съм ги имала, но не съм го знаела, защото не ми се бе налагало да прибягвам до тях. Чудя се на кой ли завой по пътя е останало предишното момиче, Дао? Сега съм една от всичките тези луди глави, пръснати по бреговете на бистрите реки, в полите на хилядолетни планини: горди същества, които вместо покрив имат небе над главите си и не се кланят никому, защото в момента сътворяват равноправието. Искам да бъда като тях. Едни яздят победоносно, с торба злато на рамо, други — съкрушени, понесли на гръб само разочарованието и дълговете си, но всички те се чувстват господари на съдбата си, на земята, по която стъпват, на бъдещето, на собственото си неотменимо достойнство. След като ги опознах, никога повече няма да бъда младата дама, за която мис Роуз ме подготвяше. Най-сетне разбирам защо Хоакин крадеше от ценните часове на нашата любов, за да ми говори за свободата. Ето каква била тя: възторг, светлина, неудържимо щастие като онова, което изпитвах през кратките мигове споделена любов. Липсваш ми, Дао. Нямам с кого да разговарям за всичко, което виждам и чувствам. Нямам си приятел в този пущинак, а и в мъжката си роля трябва много да си меря приказките. Ходя намръщена, за да ме мислят за мъжкар. Не е приятно да си мъж, но да си жена е още по-ужасно.“