Тук се срещаха представители на всички народности: белокожи с бархетни ризи и затъкнати в ботушите панталони, с револвери на кръста; китайци с плътни елеци и широки панталони; индианци с окъсани военни куртки и гол задник, мексиканци с бели памучни дрехи и огромни сомбрера; южноамериканци с късо пончо и широк кожен колан, където пазеха камата, тютюна, барута и парите си; босоноги пришелци от Сандвичевите острови с лъскави копринени пояси — всички накуп, на едно и също място, пъстра палитра от багри, култури, религии и езици, обсебени от всеобща мечта. Елайза не спираше да разпитва за Хоакин Андиета и молеше всекиго да препредава слуха, че брат му Елиас го търси. С навлизането си в непознатите земи тя все по-ясно разбираше колко необятни са те и колко трудно ще й бъде да открие любимия сред петдесетте хиляди чуждоземци, които пъплеха от едно находище до друго.
Групата от изтощени чилийци най-сетне реши да се установи. Бяха се добрали до долината на Американската река в адска жега само с две мулета и с коня на Елайза — останалите добичета бяха издъхнали по пътя. Пръстта беше спечена и напукана, наоколо растеше само бор и дъб, а реката — бистра и пенлива — се спускаше стремително от планината и прорязваше падината като с нож. По протежение на двата бряга безконечни върволици златотърсачи копаеха и пълнеха ведра с ронлива пръст, а после я пресяваха с нещо подобно на бебешка люлка. Работеха гологлави под слънцето, с крака в ледената вода и с мокри дрехи, спяха на голата земя, с оръжие в ръка, хранеха се с корав хляб и осолено месо, пиеха вода, замърсена от стотиците изкопи по-нагоре по реката, и долнокачествен алкохол, който съсипваше черния им дроб или ги водеше към умопомрачение. Двама мъже умряха пред очите на Елайза за броени дни, сгърчени от болка и облени от пенливата пот на холерата, и тя беше безкрайно благодарна на мъдрия Дао Циен, задето не й позволяваше да пие непреварена вода. Дори да умираше от жажда, Елайза изчакваше да спрат някъде да пренощуват и си кипваше вода за чай или за мате. От време на време проехтяваха възторжени възгласи — някой бе попаднал на късче злато, мнозинството обаче се задоволяваше с едно-две безценни грамчета, отделени от тонове безполезна пръст. И ако допреди няколко месеца лъскавите люспи все още проблясвали тук-там под кристалната вода, сега природата бе вече напълно поразена от човешката ненаситност и гледката наоколо бе обезобразена от купчините пръст, камънаците и зейналите ями, от отклонените в безброй кладенчета реки и поточета, от хилядите пънове на мястото на изсечените вековни гори. Достигането до рудата изискваше титанични усилия.
Елайза нямаше намерение да спира, но бе останала без сили и си даваше сметка, че не може да продължи да язди сама нагоре по течението. Спътниците й заеха малък участък в края на върволицата миньори, доста далече от малкото селище, което започваше да се заражда на това място около кръчмата и магазинчето със стоки от първа необходимост. Съседите — трима орегонци, чудовищно издръжливи на работа и на пиене, вместо да ги посрещнат с добре дошли, побързаха да подчертаят, че не признават правото на „мърльовците“ да разработват американската земя. Един от чилийците им отвърна с довода, че земята не е и тяхна, а на индианците, и щеше да се вдигне голяма пушилка, ако останалите не се бяха намесили да успокоят духовете. Шумът тук никога не замираше, наоколо непрестанно звънтяха лопати и кирки, клокочеше вода, търкаляха се камъни, ехтяха проклятия, ала небето бе ясно и въздухът ухаеше на дафина. Полумъртви от умора, чилийците се проснаха на земята, докато мнимият Елиас Андиета се зае да пали огън за кафето и да пои коня си. От жал даде вода и на клетите мулета — не бяха нейни, но тя ги освободи от товара им, за да си починат. Умората замъгляваше погледа на Елайза, коленете й трепереха и тя разбра, че Дао Циен е бил прав, когато я съветваше да се възстанови добре, преди да начене поредното премеждие. В паметта й изплува колибката от дъски и брезент в Сакраменто, където по това време Дао сигурно медитираше или нижеше калиграфски редове с писец и китайско мастило. Тя се усмихна удивена, че спомените й не я връщат към тихото салонче на мис Роуз или топлата кухня на мама Фресия. Как съм се променила, въздъхна Елайза, загледана в ръцете си, потъмнели от безмилостното слънце и целите покрити с пришки.
На другия ден спътниците й я изпратиха до магазина, за да купи най-необходимите провизии, както и една от онези люлки за пресяване на пръст — бяха забелязали колко по-добра работа щеше да им върши това приспособление от собствените им прости корита. Единствената улица в селото, ако можеше да се нарече така купчината колиби, тънеше в кал и боклуци. Магазинът — барака от нерендосани греди и дъски — бе средище на обществения живот на самотните мъже. Тук се продаваше по малко от всичко, поднасяше се алкохол на корем, с някое и друго мезе, а вечер, когато златотърсачите идваха да се напият, непознат музикант разнежваше душите с цигулката си. Тогава някои от мъжете закачаха кърпа на колана си, в знак, че поемат ролята на дама, а останалите се изреждаха да танцуват с тях. На много мили околовръст нямаше нито една жена, само от дъжд на вятър преминаваше фургон, натоварен с проститутки. Всички ги очакваха с четири очи и ги възнаграждаваха богато. Собственикът на магазина — разговорлив и добродушен мормон, — с три съпруги в Юта, бе готов да дава на кредит на всеки, който приемеше вярата му. Той самият беше въздържател и продаваше алкохола, заклеймявайки пиянството. На въпроса на Елайза кръчмарят отвърна, че бил чувал за някакъв Хоакин, а и презимето му звучало подобно на Андиета, но тъй като бил минал оттук преди доста време, вече не можел да й каже в каква посока се е отправил. Помнел го, понеже се забъркал в редовната свада между американци и испаноезични заради поредния участък. Чилийци? Може би, сигурен бил само, че говорели на испански или на мексикански — на него всички „мърльовци“ му изглеждали еднакви, сподели той.
Читать дальше