Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Не се ли умори от толкова много тайни, Роуз?

— А ти какво предлагаш? Животът ми е изграден от лъжи, не от истини. Джереми е като камък, познаваш го толкова добре, колкото и аз. Какво ще правим с момичето?

— Утре тръгвам за Калифорния, корабът вече е натоварен. Ако там има толкова малко жени, колкото твърдят, лесно ще я открия.

— Това не е достатъчно, Джон!

— Да ти хрумва нещо по-добро?

Същия ден, докато тримата вечеряха, мис Роуз отново настоя да използват всички възможни средства, за да намерят Елайза. Джереми, който се бе държал настрана от бурната дейност на сестра си, без да даде дори съвет или да изрази друго чувство, освен отегчението, че е замесен в обществен скандал, процеди, че малката не заслужава подобно внимание.

— Тази истерична обстановка е твърде неприятна. Предлагам да се успокоите. За какво я търсите? Дори да я откриете, кракът й няма да стъпи повече в тази къща — обяви той.

— Нима Елайза не означава нищо за теб? — упрекна го мис Роуз.

— Не е там работата. Тя извърши непростима грешка и трябва да си понесе последствията.

— Както ги нося аз вече почти двадесет години.

В трапезарията се възцари ледено мълчание. Никога не бяха говорили открито за миналото, Джереми дори нямаше представа знае ли Джон за историята с виенския тенор, той самият поне винаги се бе въздържал да му я разкаже.

— Какви последствия, Роуз? Простих ти и те приех. Не можеш да ме упрекнеш за нищо.

— Щом като беше така великодушен към мен, защо да не бъдеш и към Елайза?

— Защото ти си ми сестра и моят дълг е да те закрилям.

— Елайза ми е като родна дъщеря, Джереми!

— Обаче не е. Нямаме никакви задължения към нея — тя не принадлежи към това семейство.

— Напротив, принадлежи! — извика мис Роуз.

— Стига! — намеси се капитанът и удари по масата с юмрук така, че чиниите и чашите издрънчаха.

— Принадлежи, Джереми. Елайза е част от нашето семейство — изхлипа мис Роуз и захлупи лице в длани. Тя е дъщеря на Джон…

Тогава Джереми узна от сестра си и брат си тайната, която двамата бяха пазили шестнайсет години. И този неразговорлив човек, винаги толкова сдържан, че изглеждаше недосегаем за каквото и да било човешко чувство, за пръв път избухна и всичко премълчавано в продължение на четирийсет и шест години образцово британско хладнокръвие изригна на тласъци и го задави с порой от упреци, ярост и унижение: какъв глупак съм бил, Боже Господи, да живея под един покрив с лицемери, без да подозирам; да си мисля, че сестра ми и брат ми са почтени хора, че между нас цари взаимно доверие, а сега излиза, че всичко е било измама и притворство; кой знае още колко много неща сте скривали от мене, но това вече надмина всякакви граници; защо, по дяволите, не сте ми казали, какво съм ви направил, та да се отнасяте с мен като с чудовище, с какво съм заслужил да ме залъгвате по този начин, възползвали сте се от великодушието ми, а в същото време сте ме презирали, да, презирали, защото как другояче да нарека желанието ви да ме оплетете в лъжи и да ме държите настрана, нужен съм ви само за да ви плащам сметките, цял живот е било така, още като деца ми се подигравахте зад гърба…

Онемели, Роуз и Джон удържаха на стихията, питайки се как да се оправдават, и когато Джереми изчерпа запаса си от обиди, над трапезарията надвисна тягостно мълчание. И тримата бяха изтощени. За пръв път в живота си те се изправяха един пред друг без прикритието на добрите обноски и вежливия тон. Сякаш безвъзвратно бе рухнало нещо основно, опората, крепяла крехкото им равновесие на маса с три крака. Джереми постепенно възвърна самообладанието си, лицето му отново доби обичайното недостъпно и високомерно изражение и той посегна да оправи падналия на челото му кичур коса и изкривената вратовръзка. Тогава мис Роуз стана, отиде зад стола на брат си и постави ръка върху рамото му — единственият жест на близост, който се осмели да направи. В същото време усещаше сърцето си натежало от нежност към този неин брат, самотен и меланхоличен като баща им, когото никога не си бе давала труда да погледне в очите. Изведнъж си даде сметка, че всъщност тя не знае нищо за него и че през целия си живот никога не го е докосвала.

Шестнайсет години преди това, в ранното утро на 15 март 1832 г., на излизане в градината мама Фресия се бе спънала в някакъв сандък от марсилски сапун, покрит с вестник. Заинтригувана, тя се навела да види какво е, повдигнала хартията и зърнала вътре току-що родено момиченце. Хукнала към къщи с викове и след миг мис Роуз вече оглеждала невръстното създание. Тогава тя била двайсетгодишна, красива и свежа като праскова, носела топазножълта рокля, а вятърът си играел с разпуснатите й коси — такава я помнеше или си я представяше Елайза. Двете жени вдигнали сандъка и го отнесли в салончето за шев, махнали хартиите и извадили отвътре детето, увито набързо във вълнена жилетка. Предположили, че не ще да е стояло дълго навън, тъй като въпреки виелицата сутринта телцето му било още топло и то сладко спяло. Мис Роуз наредила на индианката да донесе чисто одеяло, чаршафи и ножица, за да пригодят набързо пелени. Когато мама Фресия се върнала, жилетката вече била изчезнала, а голото бебе пищяло в прегръдките на мис Роуз.