Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Веднага познах жилетката. Аз самата я бях изплела на Джон предишната година. Скрих я, защото и ти щеше да я познаеш — обясни тя на Джереми.

— Коя е майката на Елайза, Джон?

— Не си спомням името й…

— Не знаеш как се казва?! Колко ли копелета си посял по света? — възкликна Джереми.

— Сещам се за едно момиче от пристанището — млада чилийка, много хубава беше. Повече не съм я виждал и нямах представа, че е забременяла. След години, когато Роуз ми показа жилетката, си спомних, че наметнах с нея момичето на брега, защото беше студено, а после забравих да си я поискам. Трябва да разбереш, Джереми, такъв е животът на моряците. Аз не съм чудовище…

— Бил си пиян.

— Възможно е. Когато разбрах, че Елайза е моя дъщеря, направих опит да открия майката, но от нея нямаше и следа. Може да е умряла, кой знае.

— По някаква причина тази жена е решила, че ние трябва да отгледаме детето, Джереми, и никога не съм съжалявала, че го сторихме. Дадохме му обич, добър живот, образование. Най-вероятно майката не е можела да му ги осигури и затова ни е донесла Елайза, увита в жилетката, за да разберем кой е бащата — добави мис Роуз.

— Това ли е всичко? Някаква мръсна жилетка! Това не доказва нищо! Всеки друг би могъл да бъде бащата. Твърде хитро се е отървала чилийката от бебето си.

— Боях се, че ще реагираш така, Джереми. Точно затова не ти казах още тогава — сопна се сестра му.

Три седмици след като се раздели с Дао Циен, Елайза вече промиваше злато на брега на Американската река, заедно с петима миньори. Не бе изминала пътя сама — още на излизане от Сакраменто се бе присъединила към група чилийци, поели на път за златоносните минни полета. Те си бяха купили коне и мулета, но тъй като нито един от тях не разбираше от подобни работи, не бяха забелязали напредналата възраст и недостатъците на добичетата, прикрити ловко от мексиканските скотовъдци. Окаяните кранти, целите в рани, замазани с боя, бяха дори упоени, и след няколко часа преход, започнаха да губят сили и да кретат куцукайки. Печалният керван, натоварен с купища сечива, оръжия и тенекиени съдове, се влачеше едва-едва с оглушително дрънчене. Мнозина зарязваха по пътя част от багажа си и той оставаше захвърлен край кръстовете, изпъстрили пейзажа наоколо, като белег за погребаните там мъртъвци. Елайза се представи с мъжко име: Елиас Андиета, и добави, че току-що пристига от Чили по заръка на майка си, за да открие брат си Хоакин и че е готов да броди надлъж и нашир из Калифорния, докато изпълни дълга си.

— На колко си години, малкият? — бяха я запитали.

— На осемнайсет.

— Изглеждаш на четиринайсет. Не си ли малък още, за да търсиш злато?

— На осемнайсет съм и не търся злато, а брат си Хоакин — повтори тя.

Чилийците бяха млади и весели и все още не бяха изгубили въодушевлението, което ги бе подтикнало да напуснат родината и да отидат толкова далеч, макар че вече започваха да разбират, че съкровищата не се търкалят по пътищата, както гласеше легендата. Отначало Елайза криеше лице, нахлупила шапка до веждите си, но скоро откри, че мъжете почти не се поглеждаха един друг. Всички те я бяха приели за момче и не изглеждаха изненадани нито от очертанията на тялото й, нито от гласа й, нито от навиците й. Улисани в собствените си дертове, те не забелязваха, че спътницата им не ходи по малка нужда като тях и че стигнеха ли до някоя бара и решаха да се освежат, всички се събличаха, докато мнимият Елиас влизаше във водата заедно с дрехите и шапката, обяснявайки, че по този начин щял да убие с един куршум два заека хем да се изкъпе, хем да се изпере. От друга страна, чистотата бе най-малката им грижа и след няколко дни Елайза вече беше толкова мръсна и потънала в пот, колкото и останалите. Откри, че мръсотията еднакво принизява всички, обонянието й на хрътка едва различаваше миризмата на собственото й тяло от тази на другарите й. Грубият плат на панталона протриваше краката й — не беше свикнала да язди на дълги разстояния и на втория ден едва пристъпваше заради изранените си до живо месо бедра, но и спътниците й бяха градски чеда и страдаха не по-малко от самата нея. Сушата и знойният пек, жаждата, умората и непрестанните набези на комарите охладиха веселяшкото настроение. Керванът напредваше мълчаливо, сечивата дрънчаха и всички се разкайваха, че изобщо са тръгнали. Няколко седмици търсиха подходящо място, където да се настанят и да се захванат с промиването на златоносен пясък, но Елайза не си губеше времето и все разпитваше ли разпитваше за Хоакин Андиета. Подшушнатите тайни белези и зле нарисуваните карти не се оказаха особено полезни — стигнеха ли до удобен терен, те заварваха там стотици други копачи, пристигнали преди тях. Всеки златотърсач имаше право на сто квадратни фута и очертаваше участъка си с ежедневната си работа по него или като оставяше там инструментите си, в случай на отсъствие, ала нямаше ли го за повече от десет дни, опасността други да заемат мястото му и да го впишат на свое име, беше съвсем реална. Най-страшните престъпления — преждевременното нахлуване в чужда собственост и кражбата, се наказваха с бесилка или с бичуване след набързо проведен процес, в който златотърсачите играеха ролята на съдии, на съдебни заседатели и на палачи. Навсякъде се срещаха с други чилийци. Разпознаваха се по облеклото и произношението, прегръщаха се радушно, споделяха чая, ракията и осоленото месо, всеки описваше в ярки краски премеждията си и накрая запяваха дружно тъжни песни под звездното небе, но на следващия ден си казваха сбогом, защото време за излишно гостоприемство нямаше. По произношението и по разговорите Елайза се догади, че мнозина от тях са млади богаташи от Сантяго, полуаристократични издънки, които само допреди няколко месеца се бяха разхождали във фрак, с лачени ботуши, ръкавици от шевро и загладена с брилянтин коса. В рудниците обаче беше невъзможно да ги различиш дори от най-недодяланите селяци, с които се бъхтеха рамо до рамо. Превземките и класовите предразсъдъци се изпаряваха при допира с жестоката действителност в мините. Това обаче не важеше за расовото съперничество и свадите избухваха при най-дребния повод. Чилийците, по-многобройни и предприемчиви от останалите латиноамериканци, будеха омраза у янките. Елайза научи, че в Сан Франсиско някакви пияни австралийци нападнали Малко Чили и предизвикали ожесточена схватка. В рудниците действаха няколко чилийски предприятия. Наетите от тях селски ратаи, живели цели поколения при феодални условия, работеха срещу нищожна надница и не се учудваха, че златото принадлежи на господаря, а не на този, който го добива. В очите на янките това беше чиста проба робство. Американският закон бе създаден в полза на личността — собствеността се ограничаваше до участъка, който човек сам можеше да разработва. Чилийските компании нарушаваха закона, като регистрираха правата на името на всеки един от ратаите, с цел да завземат по-обширно пространство.