Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

През лятото и есента на 1849 г. тя обходи на кон Главната жила от юг на север, от Марипоса до Даунвил и обратно, като следваше все по-неясната диря на Хоакин Андиета по стръмните склонове от леглото на реките до подножието на Сиера Невада. Отначало, когато попиташе за него, малцина си спомняха за човек с такова име или външност, но към края на годината образът му придоби конкретни очертани, което й вдъхна сили да продължи издирването. Беше пуснала слуха, че братът на Хоакин, Елиас, го търси и на няколко пъти през тези месеци ехото отвърна със собствения й глас. Заговореше ли за своя възлюбен, хората неведнъж я разпознаваха като неговия брат още преди да понечи да се представи. Пощата от Сан Франсиско пристигаше след месеци до тукашните пущинаци, а вестниците закъсняваха със седмици, докато при новините, предавани от уста на уста, никога нямаше засечка. Как тогава Хоакин не бе дочул, че го търсят? След като нямаше братя, редно бе да се запита какъв е този Елиас и не бе нужна голяма досетливост, за да свърже името с нейното, разсъждаваше Елайза, а ако не му дойдеше на ум, поне щеше да полюбопитства кой се представя за негов роднина. Нощем тя едва успяваше да заспи, залутана в догадки и измъчвана от подозрението, че мълчанието на нейния любим можеше да се обясни единствено със смъртта му или с нежеланието да бъде открит. Ами ако наистина бягаше от нея, както бе подхвърлил Дао Циен? Елайза прекарваше деня на кон, спеше където завърне, направо на земята, без да се съблича, завита с кастилското одеяло и с ботушите под главата вместо възглавница. Мръсотията и потта вече не я тормозеха, хранеше се, когато можеше, но спазваше неотстъпно две неща: да преварява водата за пиене и да не гледа гринговците в очите.

По онова време аргонавтите бяха повече от сто хиляди, но напливът не спираше. Пръснати по цялото протежение на Главната жила, те обръщаха света наопаки, местеха планини, отклоняваха реки, изсичаха гори, трошаха канари, пресяваха тонове пясък и дълбаеха огромни ями. Там, където попадаха на злато, пасторалната картина, непокътната от епохата на сътворението, скоро се превръщаше в кошмарна лунна пустош. Елайза живееше в непрестанно изтощение, но вече се чувстваше по-силна и не се боеше от нищо. Мензисът й се бе появил отново в най-неподходящия момент — трудно й бе да се прикрива сред толкова много мъж, но тя го прие с благодарност, като знак, че тялото й най-сетне е оздравяло. „Твоите игли за акупунктура свършиха работа, Дао. Надявам се да имам деца в бъдеще“, написа Елайза на своя приятел, убедена, че той ще я разбера без повече обяснения. Никога не се разделяше с оръжието, макар че не умееше да борави с него и се надяваше, че няма да бъде принудена да го използва. Само веднъж гръмна във въздуха, за да подплаши група индианчета, понеже се бяха приближили прекалено много и я гледаха заплашително, обаче, ако й се бе наложило да се бие, щеше много да си изпати — не бе способна да уцели магаре и от пет крачки разстояние. Така и не можа да усъвършенства мерника си, но в способността да остава невидима нямаше равна. Сполучваше да влиза в селищата, без да привлича вниманието, като се смесваше с многобройните латиноамериканци, сред които момче с нейната външност оставаше незабелязано. Научи се да наподобява до съвършенство произношението на перуанци и мексиканци и по този начин успяваше да мине за един от тях, когато търсеше гостоприемство. Смени британския английски с американски и обогати речника си с някои от задължителните ругатни, за да не буди подозрение у гринговците. Беше забелязала, че говори ли като тях, те я уважаваха. Важното беше да избягва обясненията, да си отваря устата по възможност по-рядко, да не проси, да изкарва сама хляба си, да приема с открито чело предизвикателствата и да не се разделя със закупената в Сонора малка Библия. Дори най-големите грубияни изпитваха суеверна почит към тази книга. Те гледаха с почуда как голобрадия хлапак с женско гласче сяда вечер да чете Светото писание, но не му се присмиваха в лицето. Напротив, мнозина от тях ставаха негови закрилници, готови да се нахвърлят върху всеки смелчага, дръзнал да го подиграе. Тези самотни и сурови мъже, тръгнали като митичните древногръцки герои да дирят богатство, за да открият единствено първобитното съществуване, бяха твърде често болни и отдадени на насилието и алкохола, но в тях имаше неизказан копнеж за топлота и спокойствие. Романтичните песни извикваха сълзи в очите им, бяха в състояние да платят скъпо и прескъпо за парче ябълков сладкиш — миг утеха срещу тъгата по родния дом, — да обикалят дълго около някоя къща, пред която си играеше дете, преди да посмеят да се доближат и да седнат мълчаливо, загледани в него, сякаш е чудо невиждано.