Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Момичетата се изправяха пред съдбата си в огромно подземие, наричано язвително „Зала на кралицата“. Оставяха ги да починат една нощ, изкъпваха ги, нахранваха ги, а понякога ги принуждаваха да изпият и чаша алкохол, за да притъпят съзнанието им. В часа на търга ги отвеждаха голи в помещение, претъпкано с купувачи от всякакъв възможен вид, които ги опипваха, оглеждаха зъбите им, завираха пръсти, където им се щеше, и накрая предлагаха цена. Някои от клетниците попадаха в луксозните вертепи или в харемите на богаташи, по-якичките обикновено отиваха в ръцете на фабриканти, миньори или китайски селяни, за които щяха да работят до края на краткия си живот, но повечето оставаха в душегубките на Китайския квартал. По-възрастните ги учеха на занаят: как да различават златото от бронза, за да не ги измамят при плащането, как да привличат клиентите и да ги задоволяват, без да се оплакват, колкото и унизителни и болезнени да бяха мъжките прищевки. За да се придаде на сделката законен вид, момичетата подписваха договор, който не можеха да прочетат. Според документа те се продаваха за пет години, но всичко бе така нагласено, че да не могат никога да се измъкнат. За всеки ден болест им се добавяха по две седмици служба, а опитаха ли се да бягат, оставаха робини до гроб. Живееха една връз друга в стаи без прозорци, разделени само с плътни завеси, обречени на каторжен труд до последния си дъх. Точно натам се отправи Дао Циен онази сутрин, придружен от духовете на Лин и на учителя по иглотерапия. Невръстна девойка по блуза го отведе за ръка зад пердето, където имаше мръсен сламеник, протегна длан и му каза първо да плати. След като получи шестте долара, легна по гръб и разтвори крака с вперени в тавана очи. Зениците й бяха безжизнени, дишаше с усилие и той разбра, че е упоена. Седна до нея, свали блузата й и понечи да я погали по главата, но тя изпищя и се сви, оголила зъби, готова да го ухапе. Дао Циен се отдръпна и й заговори на кантонски, без да я докосва. Докато равният му глас постепенно я успокояваше, той успя да огледа пресните белези по тялото й. Накрая невръстната китайка започна да отговаря на въпросите му повече с ръце, отколкото с думи, сякаш бе загубила дар слово, и така той научи някои подробности от пленничеството й. Не можа да му каже от колко време с тук — напълно безсмислено бе да води сметка, но едва ли беше дошла отдавна, тъй като още си спомняше за семейството си в Китай с жалостиви подробности.

Когато пресметна, че минутите за пребиваването му зад завесата са изтекли, Дао Циен си излезе. На входа стоеше същата старица, която го бе посрещнала и предишната вечер, но не даде вид, че го е познала. Оттам китаецът тръгна да разпитва из кръчмите, игралните домове и пушалните за опиум, после посети други лекари в квартала, докато постепенно сглоби частите от мозайката. Щом малките sing song girls заболеели прекалено тежко, за да продължат да вършат работа, ги отвеждали в „болницата“ — така наричаха тайното подземие, където бе попаднал предната нощ, и ги оставяли там с чаша вода, малко ориз и светилник с гориво за няколко часа. Вратата се отваряла отново едва след няколко дни, когато влизали, за да установят смъртта им. В случай че заварели момичетата живи, първата грижа била да ги довършат — нито едно от тях не виждало повече бял свят. Бяха повикали Дао Циен, защото редовният джун и отсъстваше.

Девет месеца по-късно Дао щеше да каже на Елайза, че хрумването да помогне на момичетата не е било негово, а на Лин и на учителя по иглотерапия.

— Калифорния е свободен щат, Дао, тук няма роби. Обърни се към американските власти.

— Свободата не стига за всички. Американците са слепи и глухи, Елайза. Тези момичета са невидими, като безумците, просяците и кучетата.

— И китайците ли не се интересуват?

— Някои като мен — да, но никой не е склонен да рискува живота си, като се опълчи на престъпните организации. Повечето смятат, че щом в Китай се постъпва по този начин от векове, няма причина да възразяват срещу това, което става тук.

— Какви жестоки хора!

— Това не е жестокост. Просто в моята страна човешкият живот не се цени. Хората са много и винаги се раждат повече деца, отколкото могат да бъдат изхранени.

— Но според теб тези момичета не са за изхвърляне, Дао…

— Не са. От Лин и от теб научих много неща за жените.

— Какво ще правиш?

— Трябваше да те послушам, когато ми казваше да тръгна да търся злато, помниш ли? Ако бях богат, щях да ги купувам.