Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Обаче не си. А и всичкото злато на Калифорния няма да стигне, за да ги откупиш до една. Трябва да се прекрати незаконната търговия.

— Това е невъзможно, но ако ми помогнеш, може да спася поне някои от момичетата…

Дао й разказа как през последните месеци успял да избави единайсет китайки, но само две от тях оживели. Подходът му бил опасен и не особено успешен, но не можел да измисли друг. Предложил да лекува безплатно болните и бременните, при условие че му предават тези, които са на смъртно легло. Подкупвал старите проститутки, за да му се обаждат, когато дойдело време да пратят поредната sing song girl в „болницата“, тогава пристигал с помощника си, натоварвали умиращата на носилка и я отнасяли. „За опити“, обяснявал Дао Циен, макар че почти никога не му задавали въпроси. Момичето вече не струвало пукната пара и особената извратеност на доктора им спестявала грижата да се отърват от нещастницата. Преди да вземе болната, Дао Циен издавал смъртен акт, но настоявал да му предадат подписания от нея работен договор, за да избегне бъдещи искания. В девет от случаите вече нищо не можело да се направи за клетниците и той просто се стараел да облекчи последните им мигове. Две от тях обаче бяха оживели.

— Къде са те сега? — попита Елайза.

— Оставих ги у дома. Още са слаби, едната не е много с всичкия си, но ще се оправят. Поверих ги на помощника си, докато те открия.

— Ясно.

— Не мога да ги държа повече затворени.

— Защо не ги пратим обратно на семействата им в Китай?

— Не! Ще ги продадат отново в робство. Тук поне има вероятност да се спасят, но не знам как.

— Щом властите не помагат, ще се намерят добри хора. Да се обърнем към църквите и мисионерите.

— Кой християнин ще се загрижи за някакви си китайки?

— Трябва да имаш повече вяра в човешкото сърце. Дао!

Елайза остави приятеля си да пие чай с Джоу Трошикокали, уви един от току-що опечените хлябове и се запъти към ковача. Завари Джеймс Мортън полугол, с кожена престилка и парцал около главата, да се поти пред наковалнята. Жегата вътре беше непоносима, миришеше на дим и на горещ метал. Бараката беше дървена, с пръстен под и двойна врата, която зиме и лете зееше отворена в работните часове. Най-отпред стърчеше висока маса, където се посрещаха клиентите, а малко по-навътре пламтеше огнището. По стените и по гредите на тавана висяха железа, работни сечива и изработени от Мортън подкови. В дъното стълба с перило водеше към тавана, който играеше ролята на спалня, скрита от погледите на посетителите с мушамена завеса. Обзавеждането долу се състоеше от глинен съд за къпане и маса с два стола, единствената украса бяха американското знаме на стената и три диви цветенца в чаша върху масата. Обляна в пот, Естер гладеше планина от дрехи, помъкнала огромния си корем, ала не спираше да си тананика, докато движеше тежката, пълна с въглени, ютия. Любовта и бременността я бяха разхубавили и спокойствието създаваше около нея сияен ореол. Переше чужди дрехи, работа не по-лека от тази на мъжа й пред чука и наковалнята. Три пъти седмично Естер натоварваше количка с мръсно пране, отиваше на реката и прекарваше голяма част от деня на колене, със сапун и четка в ръце. Ако имаше слънце, изсушаваше дрехите по камъните, но доста често й се налагаше да ги връща мокри, след което веднага да пристъпи към колосването и гладенето. Джеймс Мортън се бе помъчил да я убеди да се откаже от мъчителния труд, но тя не желаеше бебето й да се роди в ковачницата и пестеше всеки петак, за да може семейството да се премести в прилична къща в селото.

— Чилийче! — възкликна Естер и прегърна крепко Елайза за добре дошла. — Откога не сме те виждали насам.

— Колко си хубава, Естер! Всъщност дойдох да говоря с Джеймс — отвърна Елайза, докато й подаваше хляба.

Ковачът остави железата, избърса с кърпа потта и отведе Елайза на двора, където Естер ги последва с три чаши лимонада. Вечерта беше хладна, а небето — покрито с облаци, но зимата беше още далеч. Въздухът ухаеше на сено и влажна пръст.

През зимата на 1852 г. жителите на Северна Калифорния похапваха праскови, кайсии, грозде, сладка царевица, дини и пъпеши, докато в Ню Йорк, Вашингтон, Бостън и други големи американски градове хората се примиряваха със сезонните ограничения. Корабите на Паулина доставяха от Чили сладостите на лятото в Южното полукълбо, които пристигаха невредими в леглото си от син лед. Тази дейност се бе оказала много по-доходна от златото на съпруга и на девера й, макар че вече никой не плащаше три долара за праскова, нито пък десет за дузина яйца. Чилийските ратаи, назначени от братята Родригес де ла Крус в златните рудници, бяха станали жертва на някакви гринговци, които, след като си присвоили добиваното с месеци, обесили надзирателите, пребили с камшик и отрязали ушите на мнозина, а останалите прогонили от участъците. Вестниците отразиха случилото се, но зловещите подробности бяха разказани от сина на един от надзирателите — осемгодишно момче, имало нещастието да присъства на мъченията и смъртта на баща си. Корабите на Паулина докарваха също така театрални трупи от Лондон, опера от Милано и сарсуела от Мадрид — след кратък гастрол във Валпараисо, артистите продължаваха пътешествието си на север. Билетите се продаваха с месеци предварително и в дните за представления най-отбраното общество на Сан Франсиско, нагиздено като за празник, се стичаше в театрите, където му се налагаше да седне редом с прости златотърсачи в работно облекло. Корабите не се връщаха празни: натоварваха ги с американско брашно за Чили и с излекувани от златните блянове пътници, мнозинството от които си заминаваха толкова бедни, колкото и бяха дошли.