Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

В Сан Франсиско човек можеше да види всичко, освен старци; населението беше младо, силно, шумно и напористо. Златото бе привлякло армия от двайсетгодишни луди глави, но треската бе преминала и както бе предрекла Паулина, градът не се смали отново до размерите на нищожно село, а напротив, продължи да се разраства със стремежа за изтънченост и култура. Госпожа Родригес де Санта Крус се чувстваше тук в свои води — харесваше й непринудения, освободен и показен дух на новозародилата се нация, съвършена противоположност на лицемерната добродетелност в Чили. Тя си представяше с наслада как би побеснял баща й, ако му се наложеше да дели трапезата с някой продажен чужденец, станал за един ден съдия, или с натруфена като императрица французойка със съмнителен произход. Паулина бе израсла зад дебелите тухлени зидове и прозорци с решетки на родния дом, с очи вперени в миналото, зависима от чуждото мнение и божието наказание. В Калифорния миналото и предразсъдъците губеха своето значение, странностите бяха добре дошли, а вината не съществуваше, ако грехът останеше скрит. Тя пишеше на сестрите си, без да се надява особено, че писмата й ще прескочат бащината цензура, и им разказваше за невероятната страна, където не беше изключено да си измислиш нов живот и да се превърнеш в милионер или в просяк, докато премигнеш. Това бе земята на възможностите, открита и щедра. През „Голдън гейт“ навлизаха тълпи от хора, побягнали от нищета и от насилие, готови да зачеркнат миналото и да напрегнат яко мишци. Нямаше да им е леко, но потомците им щяха да бъдат американци. В това се състоеше чудото на тази страна — всички вярваха, че децата им ще живеят по-добре. „Селското стопанство е истинското злато на Калифорния, невъзможно е да обхванеш с поглед безбрежните поля с плодородна почва, където всичко расте устремно. Сан Франсиско се превърна във великолепен град, без да загуби облика си на граничен пункт, което най-много му харесвам, и продължава да бъде люлка на свободолюбци и далновидни люде, на герои и негодници. Пришелците идват от най-затънтените краища, по улиците звучат не един, а сто езика, носи се миризма на гозби от пет континента, срещат се всякакви раси“, пишеше Паулина. Бивакът за самотни мъже бе останал в миналото, обществото също се бе променило покрай пристигането на съпругите, които бяха не по-малко напористи от самите златотърсачи — за да прекосиш континента на волска каруца, се изискваше несломим дух и новодошлите амазонки го притежаваха. Те нямаха нищо общо с майка й и сестрите й, израсли под стъклен похлупак, тук царуваха жени като нея, които доказваха ежедневно закалката си, бореха се неуморно и неотстъпно с по-силните и никой не ги смяташе за нежен пол — мъжете ги зачитаха като равни. Занимаваха се с дейности, забранени за тях другаде: търсеха злато, пасяха крави, подкарваха мулета, ловяха бандити заради наградата, управляваха игрални зали, ресторанти, перални и хотели. „Тук жените могат да бъдат господарки на земята си, да купуват и да продават имоти, дори да се развеждат, ако си го наумят. Фелисиано трябва много да внимава — веднъж да стъпи накриво, и ще го оставя сам, без пукната пара“, шегуваше се в писмата си Паулина. И добавяше, че в Калифорния всичко е на висота, дори най-лошото: плъховете, бълхите, оръжието и порока.

„Човек се отправя към Американския запад, за да избяга от миналото си и да започне нов живот, ала натрапчивите мисли ни преследват като вятъра“, пишеше Джейкъб Фриймънт във вестника. Той самият бе чудесен пример: макар и под друго име, макар да се изявяваше като репортер и да се обличаше като янки, си оставаше все същият. Бе загърбил една измама — тази от мисиите във Валпараисо, — но ето че сега ковеше нова, с усещането, както и преди, че рожбата му постепенно го обсебва и че затъва безвъзвратно в собствените си слабости. Статиите му за Хоакин Муриета се бяха превърнали в любима вестникарска тема. Всеки ден изникваха доказателства, които потвърждаваха думите му. Десетки хора твърдяха, че са виждали разбойника и описанията им бяха твърде близки до сътворения от Фриймънт образ, но журналистът вече не бе сигурен в нищо. Искаше му се изобщо да не се бе захващал с тези статии, на моменти дори се изкушаваше да се отрече от тях на всеослушание, да признае лъжите си и да изчезне, преди цялата работа да се е издънила и да се е стоварила върху главата му като ураган, както бе станало в Чили, обаче не му достигаше кураж, за да го стори. Славата го бе главозамаяла и той ходеше пиян от успеха.