Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Не говори глупости, светът е голям, а животът — дълъг. Всичко е въпрос на решителност.

— Ти нямаш представа какво нещо е расизмът, Лин, винаги си живяла сред свои.

Тук никой не се интересува какво върша или какво знам, за американците аз съм само мръсен китаец безбожник, а Елайза — една от „мърльовците“. В Китайския квартал ме смятат за отстъпник, понеже съм без плитка и се обличам като янки. Нямам свое място.

— Расизмът не е новост, в Китай двамата с теб мислехме, че всички фан уей са диваци.

— Тук ценят единствено парите, а аз, както е видно, никога няма да имам достатъчно.

— Грешиш. Уважават и този, който заслужава уважение. Гледай ги в очите.

— Ако послушам съвета ти, ще ме застрелят на първия ъгъл.

— Струва си да опиташ. Прекалено много се оплакваш, Дао, не мога да те позная. Къде остана смелият мъж, когото обичам?

Дао Циен трябваше да приеме, че се чувства свързан с Елайза чрез безбройни тънки нишки, всяка от които лесно можеше да бъде прекъсната, ала оплетени една в друга, те образуваха яки като стомана въжета. Двамата се познаваха от няколко години, но вече можеха да обърнат поглед към миналото и да видят дългия, осеян с препятствия път, който бяха извървели заедно. Приликите бяха заличили расовите различия. „Имаш лице на хубава китайка“, бе й казал той веднъж. „А ти на хубавец чилиец“ — бе отвърнала тя на мига. Дао и Елайза бяха необичайна двойка: висок и изискан китаец и невзрачен испански хлапак. Но извън Китайския квартал те оставаха почти незабележими сред пъстрото множество на Сан Франсиско.

— Нима ще чакаш вечно този мъж, Елайза? Това е вид лудост, както треската за злато. Би трябвало да си поставиш срок — рече й Дао един ден.

— А какво ще правя след като изтече срокът?

— Можеш да се върнеш в родината си.

— В Чили жена като мен е нещо по-лошо от една от твоите sing song girls . Ти би ли се върнал в Китай?

— Такива бяха намеренията ми, но Америка започва да ми харесва. Там отново ще бъда Четвъртия син, тук ми е по-добре.

— На мен също. Ако не открия Хоакин, ще остана и ще отворя ресторант. Притежавам необходимото: добра памет за рецептите, любов към продуктите, чувство за вкус и такт, усет към подправките…

— А скромност? — засмя се Дао.

— Защо да скромнича с таланта си? Освен това имам кучешко обоняние. Все за нещо трябва да послужи добрият ми нюх — достатъчно е да помириша едно блюдо, за да разбера какво съдържа и да го приготвя по-добре.

— С китайската храна не ти се удава…

— Вие ядете странни неща, Дао! Аз ще отворя френски ресторант, най-добрият в града.

— Предлагам ти сделка, Елайза. Ако до една година не откриеш твоя Хоакин, ще се омъжиш за мен — каза Дао Циен и двамата прихнаха.

След този разговор нещо между тях се промени. Останеха ли сами, макар и да го искаха, двамата се чувстваха неловко, поради което започнаха да се отбягват. Желанието да я последва, когато тя се оттегляше в стаята си, често измъчваше Дао Циен, но някаква особена смесица от стеснителност и уважение го възпираше. Той смяташе, че докато Елайза е обвързана със спомена за предишния си любим, не бива да я доближава, от друга страна, нима можеше безкрайно да пази равновесие върху отпуснато въже? Дао си я представяше как лежи в леглото, брои часовете в тишината на изпълнената с очакване нощ и също будува от любов, но не по него, а по друг. Познаваше толкова добре тялото й, че можеше да го нарисува с подробности до най-скритата луничка, макар да не я бе виждал гола от времето, когато я лекуваше на кораба. Понякога му минаваше през ум, че ако Елайза се разболее, ще има повод да я докосне, но бързо се засрамваше от подобна мисъл. На мястото на непринудения смях и неизказана нежност, които преди бликаха от двамата, помежду им се настани тягостно напрежение. Докоснеха ли се случайно, те мигом се отдръпваха като попарени, усещаха болезнено присъствието или отсъствието на другия и въздухът бе сякаш зареден със знамения и предварителни очаквания. Вместо да седнат да четат и да пишат кротко един до друг, едва привършили работата в кабинета, двамата бързаха да си пожелаят лека нощ. Дао Циен тръгваше на посещения при лежащо болните, на среща с другия джун и , с когото обсъждаха диагнози и начини на лечение, или се затваряше да изучава западните книги по медицина. Той хранеше надеждата да получи разрешение за законна медицинска практика в Калифорния, намерение, което споделяше единствено с Елайза и с духовете на Лин и на учителя по иглотерапия. В Китай всеки джун и започваше като помощник, а по-късно продължаваше да работи сам, затова медицината оставаше непроменена с векове и използваше все същите методи и лекове. Разликата между добрия и посредствения лекар се състоеше в това, че първият притежаваше усета да поставя диагнози и дарбата да носи облекчение с ръце, докато западните доктори правеха подробни изследвания, поддържаха връзка помежду си и бяха в течение на последните нововъведения, разполагаха с лаборатории и морги за опитите си, бореха се и с предизвикателствата на съперниците. Науката силно увличаше Дао, но въодушевлението му не срещаше отклик в неговата общност, неразривно свързана с традицията. Той следеше неуморно новостите и купуваше всички книги и списания за медицина, които му попаднеха. Интересът му към съвременните достижения бе толкова голям, че се наложи да напише на стената завета на своя многоуважаван учител: „Знанието без мъдрост не служи за нищо, а мъдрост без духовност няма.“ Не всичко е наука, повтаряше си той, за да не го забравя. Така или иначе, се нуждаеше от американско гражданство, каквото човек от неговата раса много трудно можеше да получи, но това бе единственият начин да остане в страната и да не бъде отритван от обществото до края на живота си. Дао се нуждаеше и от диплома, благодарение на нея би направил безброй добрини, разсъждаваше той. Фан уей не разбираха нищо от иглотерапия или от лековитите растения, използвани в Азия от векове, него самия считаха за нещо средно между знахар и магьосник, а ненавистта им към другите раси бе толкова голяма, че робовладелците от Юга викаха ветеринаря, ако някой от негрите заболееше. Отношението им към китайците не беше по-различно, но съществуваха и прозорливи доктори, пътували и чели много за други култури; те проявяваха интерес към причудливите азиатски умения и от хилядите растения на източната фармакопея. Дао поддържаше връзка с англичанина Ебенизър Хобс и в писмата си двамата често изразяваха съжаление, че са толкова далеч един от друг. „Елате в Лондон, доктор Циен, и изнесете урок по иглотерапия в Кралското лекарско дружество, всички ще занемеят от почуда, уверявам ви“, пишеше му Хобс. Той твърдеше, че ако съчетаеха познанията си, двамата биха могли да възкресяват мъртвите.