Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

Зимните студове повалиха от пневмония няколко sing song girls в Китайския квартал, но Дао Циен не успя да ги спаси. Понякога ги заварваше още живи и успяваше да ги отведе, но два-три часа по-късно те издъхваха в ръцете му, изпепелени от треската. По онова време тайните пипала на състраданието му се бяха разпрострели из цяла Америка: от Сан Франсиско до Ню Йорк и от Рио Гранде до Канада, но тези нечовешки усилия бяха зрънце сол в океана на нещастието. Медицинската му практика вървеше добре и всичко спестено или получено от благодарни богати пациенти отиваше за закупуване на най-младите китайки. В подземния свят вече го познаваха и го наричаха „извратения“. Никой не бе виждал живо нито едно от момичетата, които той използваше, както сам обясняваше, „за опити“, но пък и никой не го беше грижа какво става отвъд прага му. Като джун и китаецът беше ненадминат и докато не предизвикаше разправии и се ограничаваше само до тези създания, смятани и без това почти за животни, щяха да го оставят на мира. На любопитните въпроси верният му помощник — единственият, от когото можеха да се получат известни сведения — отговаряше само, че изключителните познания на неговия господар, толкова полезни за пациентите, произтичат от тайнствените му опити. По онова време Дао Циен се бе преместил в хубава къща между две високи здания към края на Китайския квартал, на няколко пресечки от площад „Юниън“: там му беше клиниката, там продаваше лекарства, там криеше и момичетата, докато ги приведеше в състояние да пътуват. Елайза бе научила най-необходимото на китайски, колкото да общува на първично равнище, а останалото наваксваше с ръкомахане, рисунки и някоя и друга дума на английски. Заслужаваше да се потруди — това бе далеч по-добро, отколкото да играе ролята на глухонямото братче на доктора. Тя не можеше да пише, нито да чете на китайски, но познаваше лекарствата по миризмата, а за по-голяма сигурност бележеше шишетата с измислени от нея знаци. Непрестанно имаше голям брой пациенти, които чакаха ред за златните игли, за чудотворните билки или за утехата на Дао-Циеновия глас. Не един и двама се питаха възможно ли е този мъдър и кротък лечител да събира в същото време трупове и невръстни държанки, но понеже никой не беше съвсем наясно с наклонностите му, общността се отнасяше към него с уважение. Вярно, Дао нямаше приятели, но нямаше и врагове. Славата му се носеше извън границите на Китайския квартал и неколцина американски лекари често идваха за съвет, когато собствените им познания се окажеха безполезни, проявявайки, разбира се, голяма предпазливост, защото, да признаят, че някакъв „поднебесен“ може да ги научи на нещо, би означавало да се унизят пред всички. По този начин му се удаде да лекува редица изтъкнати особи в града и да се запознае с небезизвестната А Той.

Тя сама го повика, след като чула колко много бил помогнал на една съдийска съпруга. Нещо в дробовете й дрънчало като кастанети до такава степен, че понякога почти я задушавало. В първия миг Дао Циен понечи да откаже, но после любопитството да я види отблизо и да се убеди сам в легендите за нея взе връх. За него А Той беше змия, личен враг. С пълното съзнание за отношението му към въпросната китайка, Елайза сложи в лекарската му чанта арсеник, достатъчен да умъртви чифт волове.

— За всеки случай… — поясни тя.

— Какво за всеки случай?

— Представи си, че е много болна. Няма да искаш да страда, нали? Понякога трябва да се помогне на умиращия…

Дао Циен се разсмя от сърце, но не извади шишето от чантата. А Той го прие в един от луксозните си „пансиони“, където клиентът заплащаше по хиляда долара на сеанс, но винаги си тръгваше доволен. Освен това, както сама повтаряше: „Ако ще питате за цената, това място не е за вас“. Чернокожа прислужница в колосана униформа му отвори вратата и го поведе през няколко зали, из които се шляеха красиви момичета, облечени от глава до пети в коприна. Те, за разлика от посестримите си с не толкова голям късмет, живееха като принцеси, хранеха се три пъти дневно и всеки ден се къпеха. Къщата — истински музей на източни старинни предмети и американски дрънкулки, вонеше на тютюн, на стар парфюм и на прах. Беше три следобед, но дебелите завеси стояха спуснати — в тези стаи никога не влизаше свеж въздух. А Той го посрещна в малък, претъпкан с мебели и клетки с птички, кабинет. Оказа се по-дребна, по-млада и по-хубава, отколкото Дао си я представяше. Беше гримирана грижливо, но не носеше накити, бе облечена просто и ноктите й не бяха дълги, което обикновено беше сигурен знак за богатство и безделие. Той забеляза малките й крачета в бели пантофи. Погледът на А Той бе остър и проницателен, но невероятно гальовният й глас довя до съзнанието му спомена за Лин. По дяволите, въздъхна Дао, обезоръжен още от първата дума. Прегледа я невъзмутимо, без да издава погнусата и смущението си, като се питаше какво да й каже. Да я упрекне за нелегалната търговия бе, не само безполезно, но и опасно, току-виж, привлякъл вниманието върху собствените му занимания. Предписа й ма хуан за астмата и други лекарства за облекчаване на черния дроб, като я предупреди накратко, че докато стои затворена и при спуснати завеси, докато пуши тютюн и опиум, белите й дробове ще продължават да стенат. Изкушението да й остави отровата, с препоръката да пие по една лъжичка на ден, изпърха край него като нощна пеперуда и той изтръпна, смаян от проблесналото колебание — досега бе вярвал, че не му достига омраза, за да убие някого. Побърза да излезе, убеден, че поради рязкото му държане, А Той няма да го повика повторно.