Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Не ме притеснявай с вниманието си, Елайза.

— Ти каза, че китайците очакват от жените да им прислужват.

— Така е в Китай, но аз никога не съм имал подобен късмет… Ще ме разглезиш.

— Точно за това става дума. Мис Роуз казваше, че за да покориш един мъж, трябва първо да го привикнеш към добър живот, а ако почне да се държи зле, да престанеш да го глезиш за наказание.

— Мис Роуз не си ли остана стара мома?

— По своя воля, не поради липса на възможности.

— Не смятам да се държа зле, но после как ще живея сам?

— Никога няма да живееш сам. Не си съвсем грозен и все ще се намери някоя жена с големи крака и лош характер, готова да се омъжи за теб — отговори Елайза, а Дао се разсмя очарован.

Той бе купил изящни мебели за нейната стая, единствената обзаведена с известен разкош. Когато се разхождаха заедно из квартала, Елайза често изразяваше възхищението си от традиционните китайски мебели, като обясняваше: „Те са изключително красиви, но са прекалено тежки. Би било грешка да се слагат по много“. Дао й подари легло и гардероб от тъмно резбовано дърво, после тя си избра маса, столове и бамбуков параван. Пред копринената кувертюра, каквато биха сложили в Китай, предпочете европейската от бял лен, с големи възглавници от същия материал към нея.

— Сигурен ли си, че искаш да направиш този разход, Дао?

— Мислиш за sing song girls …

— Да.

— Ти веднъж каза, че всичкото злато на Калифорния няма да стигне, за да ги купим до една. Не се тревожи, имаме достатъчно средства.

Елайза намираше хиляди находчиви начини да му се отплати: тактично се съобразяваше с мълчанието му и с часовете, в които той учеше, старателно помагаше в кабинета, проявяваше смелост при спасяването на момичетата. Но най-ценният дар за Дао Циен беше несломимата жизненост на приятелката му — тя го подтикваше към действие, когато сенките се спуснеха над него и заплашваха да го обсебят окончателно. „Ако си тъжен, губиш сили и не можеш да помагаш никому. Хайде да се поразходим, искам да подишам горски въздух, китайският квартал мирише на соев сос“, и го отвеждаше с кола извън града. Двамата прекарваха деня на открито и тичаха като деца, а през нощта той спеше като младенец и се събуждаше отново радостен и бодър.

Капитан Джон Съмърс хвърли котва в пристанището на Валпараисо на 15 март 1853 г., изтощен от пътуването и от прищевките на работодателката си, чието последно хрумване бе да докара на буксир от чилийския юг парче лед с размерите на китоловен кораб. Беше си наумила да произвежда близалки и сладоледи за продан — цените на плодовете и зеленчуците бяха паднали значително, тъй като селското стопанство в Калифорния бе започнало да се развива. За няколко години златото бе привлякло четвърт милион заселници, но благодатните дни постепенно отминаваха. Въпреки това Паулина Родригес де Санта Крус не възнамеряваше да напуска Сан Франсиско. Беше отворила непокорното си сърце за този град на безстрашни пришелци, където обществото все още не се бе разслоило. Сама надзираваше строителството на бъдещия си дом — палат на върха на хълма, от който се откриваше най-красивата гледка към залива, но очакваше четвъртото си дете и искаше да го роди във Валпараисо: там майка й и сестрите й щяха да я глезят до премала. Баща й бе получил своевременен апоплектичен удар, който скова половината му тяло и поразмекна мозъка му. Недъгавостта не промени характера на Агустин дел Валие, но насади у него страха от смъртта и, разбира се, от ада. Не е хубаво да се отправиш към отвъдното с върволица смъртни грехове зад гърба си, му бе повтарял неуморно неговият сродник, епископът. От предишния женкар и нечестивец не бе останала и следа, но не от разкаяние, а защото изнемощялото му тяло не го биваше вече за подобни волности. Всеки ден той отиваше в домашния параклис и понасяше мъжки четенето на евангелските текстове и безкрайните молитви на жена си. Тока обаче не го направи по-благ към наематели и прислуга. Агустин дел Валие продължаваше да се отнася деспотично към семейството си и към всички останали, но част от промяната у него се прояви във внезапната му и необяснима любов към Паулина, дъщерята, заминала надалеч. Вече бе забравил как я заклейми заради бягството от манастира и заради брака й с еврейската издънка, чието име все не можеше да си спомни — сред хората от неговата класа подобна фамилия не съществуваше. Писа й, наричайки я своя любимка и единствена наследница на неговата решителност и нюх към сделките, и молейки я да се завърне в родното огнище, за да прегърне клетия си баща, преди да е предал Богу дух. Старият май е много зле, вярно ли е, бе попитала с надежда Паулина в едно от писмата до сестрите си. Но той не беше толкова зле и по всяка вероятност щеше да живее още дълго и да трови живота на всички наоколо от инвалидната си количка. Така или иначе, този път на капитан Съмърс му се наложи да превози работодателката си заедно със зле възпитаната й челяд, вечно замаяните от морската болест прислужници, купищата багаж, двете млечни крави заради децата и трите кученца с панделки на ушите, като френски куртизанки, на мястото на палето, цамбурнало в открито море при първото пътуване. Плаването му се видя безкрайно, а от мисълта, че много скоро ще трябва да върне Паулина обратно в Сан Франсиско заедно с целия й цирк, веднага го втрисаше. За пръв път в дългия си живот на мореплавател капитанът се запита дали да не се оттегли от поста си и да прекара на сушата дните, които Господ му е отредил. Брат му Джереми го чакаше на кея и го отведе у дома, като извини отсъствието на Роуз с поредния й пристъп на мигрена.